— Чуй ме, — каза тихо тя със спокоен глас. — Аз те обичам. Винаги ще те обичам и ще бъда с тебе. Помни това. Помни също, че бих променила нещата, ако можех. А сега ме остави и се изправи.
Морган поклати глава.
— Не, аз искам да остана с теб…
Тя докосна бузата му с длани и гласът му пресекна. Той не можа да довърши думите си. Остави я безмълвно на земята и извърна глава. Сълзи се стичаха по лицето му.
— Извади Меча си, Морган, и го забий в земята. Още сега.
Морган извади Меча на Лех, хвана го с две ръце и го заби в скалата. Ръцете му здраво държаха дръжката, после се отпуснаха.
— Недей да умираш, Куикнинг — каза той.
— Спомняй си за мене — прошепна тя.
Хорнър Дийс погледна през рамото на Уокър, като дишаше тежко.
— Какво става тук? — попита той глухо и наведе брадясалото си лице. — Какво прави тя?
Уокър поклати глава. Тя бе обърнала към него черните си очи.
— Уокър.
Той пристъпи към нея и в същото време чуваше шума от приближаването на Паст Гринт под тях, мислеше, че трябва да бягат отново и се питаше, също като Дийс, какво възнамерява тя. Коленичи до нея.
— Помогни ми — каза тя бързо и припряно, сякаш се страхуваше, че няма да й стигне глас. — Заведи ме до края на скалата.
Уокър не запита защо. Направи, каквото тя поиска. Хвана я през кръста и я повдигна на краката й. Тя се опря на него съвсем отслабнала, цялото й тяло трепереше. Чу как Морган извика срещу това, което ставаше, но само един поглед от страна на момичето го накара да млъкне. Уокър я държеше да не падне и бавно й помагаше да се приближи до склона. Те стигнаха до ръба на скалата и спряха. Отдолу Паст Гринт се виеше върху скалата на провлака, един противен цилиндър от плът. Тялото му се гънеше, а отровата оставяше следите си след него. Преминал беше вече половината път до тях. Огромното му туловище изпускаше пара. Следата от отровата му се виеше по целия път назад към града. Елдуист се издигаше с развалините си към хоризонта. Кулите му бяха изпочупени, сградите съборени, стените рухнали и съсипани. Прахът и мъглата обвиваха като в пелена всичко, а дъждът продължаваше да се излива.
Куполът, където се намираше леговището на Каменния крал бе останал незасегнат.
Куикнинг се обърна още веднъж и вдигна лице. Красотата й се върна за миг, така жива, както по времето, когато възкреси Уокър, когато му спаси живота и извлече отровата на Асфинск от тялото му. На Уокър му секна дъхът, когато я видя отново такава и премигна пред моментния спомен. Тъмните й очи бяха насочени към него.
— Мрачни чичо — промълви тя, — когато напуснеш това място, когато се върнеш обратно в света на Четирите земи, отнеси със себе си уроците, които научи тук. Не се опитвай да се бориш със себе си или с онова, което би могъл да бъдеш. Просто добре обмисляй своя избор. Нищо не е предопределено, Уокър. Ние винаги имаме право на избор.
Тя протегна ръка и докосна лицето му. Той усети хладните й пръсти по бузите си. Образите го изпълниха, нейните мисли, нейните спомени, нейното познание. В един миг тя изцяло му се откри. Показа му тайните, които бе крила толкова внимателно по време на цялото им пътуване. Истината за това, коя е и какво представлява. Той стенеше от мъка, сякаш тези образи го изгаряха, зашеметен от това, което виждаше. Притискаше я здраво към себе си и зарови бледото си лице в косата й покъртен.
И Морган, и Хорнър Дийс се опитаха да приближат, но Уокър им извика да останат, където са. Те спряха колебливи и несигурни. Уокър леко се обърна встрани, но продължаваше да държи Куикнинг до себе си. Лицето му бе съсредоточено — една неподвижна маска. Сега разбра. Сега всичко разбираше.
— Уокър — тя отново изрече името му. Ръката й го докосна още веднъж и се появи един единствен образ.
Това беше второто видение на Гримпонт. Тя повдигна очи към неговите.
— Пусни ме да падна — тихо каза тя. Той ясно си представи видението — как стоеше на ръба на тези скали и как Четирите земи се простираха долу, а Куикнинг стоеше до него и черните й очи настоятелно молеха, докато той я блъсна долу.
Тук. Сега. Видението трябваше да се случи.
Той се опита да поклати отрицателно глава, но очите й го спряха, погледът й бе толкова настоятелен, че вдъхваше страх.
— Сбогом, Уокър — прошепна тя.
Той я пусна. Задържа я в прегръдките на ръцете си само още миг и после я пусна в бездната. Сякаш че някой друг го стори вместо него. Някой, който се криеше в него. Едно същество, над което разумът нямаше власт. Чу как Хорнър Дийс извика, поразен от ужас. Чу как Морган започна да вие, без да може да повярва на случилото се. Те се втурнаха към него обезумели, хванаха го грубо и го държаха, докато Куикнинг падаше надолу. Наблюдаваха как пада — като малко вързопче дрехи, а сребристата й коса се носеше зад нея. Гледаха я как цялата просветва.