Те погледнаха като един над ръба на скалата, нататък, където бе останала последната крепост на Елдуист, сред новопокълналата трева на полуострова, затворен и тайнствен.
— Мисля, че едно магическо създание като Ул Белк — отвърна Уокър с тих и замислен глас — не умира лесно. Но Куикнинг го е закрепостила здраво като затворник в собствената му черупка и земята няма да бъде променяна по негова воля в бъдеще. — Той замъла. — Мисля, че Ул Белк ще полудее, когато разбере това.
Морган внимателно протегна ръка и докосна тревата, сякаш търсеше нещо. Пръстите му нежно погалиха стръкчетата. Уокър го наблюдава един миг и после се изправи. Тялото му го болеше, настроението му бе мрачно и тъжно. Изпитваше глад за истинска храна и непреодолима жажда. Едва сега започваше неговата одисея, трябваше да броди из Четирите земи, за да потърси Пи Ел и откраднатия от него Черен камък на Елфите. Да предприеме един нов сблъсък, за да го притежава, и ако изобщо оцелее, да отиде и да възстанови Паранор и Друидите.
Мислите му го заплашваха да го погълнат, да изсмучат докрай силата му и той се постара да ги прогони.
— Хайде, Планинецо, — подкани го Хорнър Дийс и сложи ръка на раменете му, — тя си отиде. Бъди щастлив, че бяхме с нея, макар и толкова. Тя не бе за този свят. Нейното предназначение бе по-голямо. Опитай се да се утешиш поне с това, че те обичаше. Това никак не е малко.
Едрите ръце го притиснаха силно и Морган се изправи на крака. Кимна, без да поглежда към другия. Когато най-сетне вдигна очи, те бяха сурови и съсредоточени.
— Ще отида да намеря Пи Ел.
Хорнър Дийс се изплю.
— Ние всички ще тръгнем да го търсим, Морган Лех. Той няма да ни се изплъзне.
Те хвърлиха още един поглед от височините надолу, после се обърнаха и поеха към дефилето, което щеше да ги заведе обратно към планините. Бяха изминали само няколко крачки, когато Морган внезапно спря, спомнил си нещо, и се огледа къде бе оставил Меча на Лех. Мечът продължаваше да си стои забоден сред скалите и счупеното му острие бе забито до дъно. Морган се поколеба за момент, сякаш му се искаше да остави оръжието на мястото му, да се освободи завинаги от него, после пристъпи напред и хвана с две ръце дръжката му. Започна бавно да го издърпва. И се наложи да дърпа много по-дълго, отколкото бе очаквал.
Острието се освободи. Морган Лех стъписано го погледна. Мечът на Лех не беше вече счупен. Той бе напълно цял, такъв, какъвто баща му му го беше дал.
— Планинецо — извика Хорнър Дийс удивен.
— Тя каза истината — промълви Морган и прокара пръсти по блестящата повърхност на острието. Погледна към Уокър, без да може да повярва. — Но как е станало това?
— Чрез нейната магия — отвърна усмихнат Уокър като гледаше изражението на лицето на Морган. — Тя отново се е превърнала в елементите на земята, които баща й е използвал, за да я създаде, и между тях металите, от които е изваяно острието на Меча на Лех. Тя е възстановила твоя талисман по същия начин, както възстанови тази земя. Това бе нейният последен жест, Планинецо. Жест на любов.
Сивите очи на Морган горяха.
— Значи, в някакъв смисъл тя все още е с мене, нали? И ще остане с мене, докато в ръцете ми е този Меч — той си пое дълбоко дъх. — Смяташ ли, че Мечът е възстановил магията си отново, Уокър?
— Мисля, че магията идва от тебе. И винаги е било така.
Морган изучаваше безмълвно лицето му известно време, после бавно кимна. Внимателно постави оръжието в калъфката на пояса си.
— Аз си върнах моя Меч, но все още остава твоята ръка. Какво мислиш за това? Тя ти каза, че както и острието, така и твоята ръка ще се върне.
Уокър остана замислен за момент и после прехапа устни.
— Наистина — със здравата си ръка той нежно обърна Морган към дефилето. — Започвам да мисля, Планинецо, че когато тя говореше за цялостност, нямаше предвид ръката ми, а нещо напълно различно.
Зад тях слънцето проблясна над водите на Тайдрейс.
Нейните очи!
Те гледаха към Пи Ел от празните прозорци на сградите на Елдуист и когато той излезе от града, продължаваха да гледат към него от процепите и пукнатините на скалата на провлака, а когато започна да изкачва стръмните зъбери, те занадничаха иззад огромните камъни край пътеката, която извеждаше нагоре. Накъдето и да тръгнеше, очите й го следваха.