Какво направих?
Бе смазан от отчаяние. Беше убил момичето точно според намеренията си, беше се сдобил с Черния камък на Елфите. Всичко бе станало точно според неговите планове. Освен факта, че планът съвсем не е бил негов — той е бил неин от самото начало. Тъкмо това бе видял в очите й. Истината за това, защо беше тук и какво е бил призован да направи. Тя го бе довела в Елдуист не за да срещне Каменния крал и да върне Черния камък на Елфите, както той беше смятал. Тя го бе довела, за да я убие.
Господи, да я убие!
Той се спусна да тича като слепец. Препъваше се, подхлъзваше се, отново се изправяше на крака, разбит от съзнанието за това, как тя го бе използвала.
Той никога не бе държал положението в свои ръце. Просто се бе заблуждавал, че е така. Всичките му усилия се бяха оказали напразни. Тя го бе изманипулирала от самото начало. Беше го открила в Кулхавен, знаейки кой е и какъв е, беше го убедила да дойде с тях, като го бе оставила да си мисли, че идва по свой собствен избор, внимателно го бе държала настрани от другите, като си бе играла с него, както интересите изискват, и го бе използвала! Но защо? Защо ли бе направила това? Въпросът го изгаряше като огън. Защо тя бе поискала да умре?
Огънят отстъпи и го полази хлад, когато той видя очите да му намигат отляво, отдясно и от всички страни. Дали поне накрая той я бе пробол? Не си спомняше да бе искал съзнателно да го стори. Почти изглеждаше така, сякаш тя се беше набола в ножа му — или пък бе накарала ръката му да се премести напред с тези няколко необходими сантиметра? Пи Ел се бе оказал играчка в ръцете на дъщерята на Краля на Сребърната ръка през цялото време; може би тя беше дръпнала конците и в онзи окончателен миг — и накрая бе отворила очи, за да му разкрие цялата си тайна.
Той се строполи на земята, когато стигна края на пътеката сред зъберите и се отпусна в една падина между скалите, целият се сви и зари измъченото си, съсипано лице в ръцете си. Искаше някъде да се скрие, да изчезне. Стисна зъби, побеснял от яд. Дано вече да е мъртва! Дано всички те да са мъртви! Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Обзе го гняв и отчаяние, и той направо не можеше да се побере в кожата си. Никой не му бе причинявал подобно нещо. Не можеше да понесе това чувство! Не би могъл да го издържи!
След малко вдигна глава, постоя така и внезапно осъзна, че го грози опасност, че другите са тръгнали да го преследват. Само да ми паднат! — помисли си той озверял. Но не, сега не беше готов да се срещне с тях. Изобщо не можеше да мисли. Нужно му беше време, за да се възстанови.
Положи усилие да се изправи на краката си. Единственото, за което можеше да мисли, бе да бяга, колкото си може по-надалеч.
Стигна до дефилето, което водеше назад към зъберите, по-далеч от склона и от този омразен град. Усещаше как цялата земя се разтърсва и чу рева на Паст Гринт. Дъждът се изливаше над него и сивата мъгла се спускаше, докато му се стори, че облаците бяха паднали над самата земя. Пи Ел стисна в ръце кожената торбичка с руната и нейното скъпоценно съдържание, и я притисна до гърдите си. Стиелът отново си беше на мястото, в калъфката над бедрото му. Усещаше, как магията изгаря ръцете му и бедрото, по-гореща откогато и да било, като огън, който не можеше да се потуши. Какво бе направило това момиче с него? Какво бе направило?
Отпусна се на земята и имаше чувството, че не може повече да стане. Цялата му сила го бе напуснала. Погледна ръцете си и видя кръвта, която се стичаше по тях. Нейната кръв.
Лицето й му се яви от тъмното, светло и живо. Сребристата й коса падаше по раменете, черните й очи…
Куикнинг!
Той успя все пак да се изправи на крака и побягна още по-силно, бягаше като стрела, опитвайки се да прогони виденията, да върне нормалното си състояние и самообладанието си. Но не можеше да се успокои, всичко беше объркано и смесено. Беше бесен, направо луд като развързано куче. Да, той я беше убил. Но тя го бе накарала, принудила го бе да я убие!
Всички тези чувства към нея, фалшиви от самото начало, нейно собствено изобретение, с което го беше измамила!
Костната дупка се изпречи пред него, цялата скали и празнота. Той не забави ход. Не побягна.
Нещо се случваше зад него. Усети как земята престана да се разтърсва, как нещо се промени. Долавяше, че го пронизва хлад до мозъка на костите му. Магия! Някакъв глас мълвеше, вбесяващ, зловещ. Куикнииг идва по петите ти! Но Куикнинг е мъртва! Той извика на глас, преследван от демони, които всичките имаха нейното лице.
Препъна се и падна сред разпилените изсъхнали кости, после се изправи на колене и осъзна къде се намира.