Сякаш времето замръзна за него и той трябваше да осъзнае нещо ужасно.
Коден!
Тогава животното най-внезапно скочи върху него с цяло тяло, което миришеше на старост и разложение. Чуваше дъха му в ухото си и усещаше топлината му в лицето си. Близостта на звяра беше задушаваща. Опитваше се поне да го зърне, но не можеше. Едновременно то бе тук и не беше. Нима беше станало невидимо? Той се опита да достигне до дръжката на Стиела, но пръстите не го слушаха.
Но как бе възможно всичко това?
И изведнъж осъзна, че няма да може да избяга. Но без особено учудване разбра, че това не го интересува.
Миг след това беше мъртъв.
XXXII
По-малко от час след това последните трима оцелели от групата от Рамплинг Стийп се отправиха към Костната дупка и там откриха тялото на Пи Ел. То бе проснато по средата, отпуснато и безчувствено, безжизненият му поглед втренчен в далечното небе. Едната му ръка бе вкопчена в кожената торбичка с руната, където се намираше Черният камък на Елфите. Стиелът си стоеше в калъфката.
Уокър Бо се огледа с любопитство. Магията на Куикнинг бе успяла да проникне и в Костната дупка и я бе променила така, че тя бе станала неузнаваема. Навсякъде растяха острица и буйни треви, които хвърляха сенки и облагородяваха твърдата повърхност на скалата. Лехи с жълти и лилави диви цветя гледаха към слънцето, а костите на мъртвите бяха потънали в земята. Нямаше и следа от онова, което се беше случило.
— Той е като непокътнат, — промълви Дийс. Грубото му лице се набръчка. Той сви устни и в гласа му звучеше удивление. Отиде напред, приведе се, за да погледне по-отблизо и се стъписа. — Само шията и ребрата може би са счупени. Нищо не мога да видя. Малко кръв е останала по ръцете му. Вероятно кръвта на момичето. Погледни — навсякъде има стъпки от Коден. Сигурно Коден го е хванал, но едва ли той го е убил. Как ви се струва това?
Нямаше и помен от Коден. Той бе изчезнал, сякаш че никога не е бил тук. Уокър подуши въздуха, опита се да долови нещо в тишината, затвори очи да види дали ще извика представата на Коден в съзнанието си. Не, магията на Куикнинг го бе освободила.
Веднага, щом веригите са били счупени, създанието се е върнало към своя стар свят, върнало се е към себе си отново. Към предишната мечка. Спомените от онова, което е било, сигурно вече бяха изчезнали. Уокър почувства дълбоко облекчение. В края на краищата, той бе успял да сдържи обещанието си.
— Погледнете му очите — говореше Хорнър Дийс. — Вижте страха в тях. Той не е умрял като щастлив човек, независимо какво го е убило, той е умрял уплашен.
— Може би го е убил Коден — настояваше Морган Лех. Той се отдръпна от тялото му, защото не искаше да го приближава.
Дийс многозначително го погледна.
— Така ли мислиш? Но как тогава го е убил? Какво му е направил, за да го умъртви? Ако все пак го е убил, то трябва да го е сторил много бързо. Та ножът му дори не е изваден от ножницата. Сам виж, Планинецо, забелязваш ли нещо?
Морган колебливо пристъпи напред и погледна надолу.
— Нищо — призна си той.
— Точно както ти казах — подуши Дийс въздуха. — Искаш ли да го обърна обратно, за да го погледнеш и от другата страна?
Морган поклати глава:
— Не — той наблюдава лицето на Пи Ел известно време, без нищо да каже. — Няма значение.
Тогава вдигна поглед към Уокър.
— Не зная какво да мисля. Не е ли странно това? Исках той да бъде мъртъв, но да го убия аз. Зная, че няма значение кой е, нито как е станало, но някак се чувствам измамен, сякаш ми е отнет шанса да си отмъстя.
— Не смятам, че това е така, Морган — тихс отвърна Мрачния чичо. — На първо място не мисля че шансът е бил някога твой.
Планинеца и старият Следотърсач го погледнаха изненадано.
— За какво говориш? — попита го Дийс. Уокър сви рамене.
— Ако аз бях Кралят на Сребърната река и от мен се искаше да пожертвам живота на детето си и го оставя да бъде убито от един главорез, бих направил така, че да съм сигурен, че убиецът няма да избяга. — Той местеше поглед от единия към другия край и обратно. — Може би магията, която Куикнинг е носела заключена в своето тяло, е служила на повече от една цел. Може би.
Настъпи дълго мълчание, докато тримата размисляха върху подобна възможност.
— Кръвта по ръцете му, за това ли мислиш? — каза накрая Хорнър Дийс. — Била е като отрова? — Той поклати глава. — Много е възможно.