Уокър минаваше по следите като сянка и безмълвно заобикаляше морето от стволи като вървеше по килим от мъртви борови иглички и все повече губеше решителност. Мислеше за онова, което предстои, но тези мисли го объркваха. В него пропълзяваше несигурност. През целия си живот се беше борил да избяга от завета на Брин Омсфорд, а сега бе тръгнал съзнателно да се опита да го изпълни. Наистина, решението за това бе зряло у него дълго време и той многократно го бе подлагал на съмнение. То бе дошло в резултат на сложна смесица от обстоятелства, мисъл и съзнателно решение. Той доста дълго го беше обмислял и имаше убеждението, че е направил верния избор. Но мисълта за последиците, въпреки всичко, го ужасяваше. И той, колкото повече се приближаваше до осъществяването, толкова повече задълбочаваше опасенията си.
Когато стигна центъра на крепостта и голия хълм, където някога се намираше Паранор, чувстваше се напълно измъчен. Дълго стоя загледан нагоре в единствените каменни блокове, които бяха останали от някогашните крепостни стени.
Слънчевите лъчи падаха косо от билото и проблясваха с червеникава светлина. В проблясъците на тази гаснеща светлина той си представяше, как Паранор се издига на фона на нощта, с ясни очертания, с кули, които пронизват лазурната корона на небето като пики. Можеше да усети присъствието на крепостта, нейното каменно туловище. Докосваше магическия й живот и очакваше тя да се възроди.
Напали огън и седна пред него, като зачака спускането на нощта. Когато падна пълен мрак, той се изправи и отново обходи цялото място. Звездите бяха като ярки искрици над него и горите наоколо бяха изпълнени от нощни шумове. Почувства се чужд и самотен. Отново погледна линията на залеза, като се опитваше чрез своята магия да долови някакъв знак за онова, което предстои. Но нищо не се разкриваше. И въпреки това, крепостта беше там. Той усещаше нейното присъствие по начин, който не можеше да бъде обяснен. Фактът, че магията му не долавяше неща, които вече му бяха познати, го караше да изпитва още по-голямо безспокойство. Върни Паранор и Друидите, бе му казал Аланон. Но какво беше нужно, за да го стори? Какво, освен да притежава Черния камък на Елфите? Трябвала има и още нещо, чувстваше той. Трябва да има още нещо.
Поспа няколко часа, макар че сънят не дойде лесно, защото шепотът на страховете му не го оставяше. Дълго лежа буден и все повече губеше кураж. Клопките на един цял живот съмнения отново зейваха пред него, освобождавайки се от ограничения, които сам им бе наложил и заплашвайки да го овладеят за сетен път. Наложи си да мисли за Куикнинг. Какво ли бе означавало за нея да знае онова, което й предстои? Колко ли е била уплашена? И въпреки това, тя се бе пожертвала, защото е било необходимо, за да върне живота на земята. Като си спомни нейния кураж, смелостта му се върна и след известно време нашепванията се оттеглиха и той потъна в сън.
Събуди се призори, изми се и бързо похапна, вкочанен, неспокоен пред неизвестното, което му предстоеше. Когато свърши, той отново отиде до началото на мястото и погледна нагоре. Слънцето вече се бе изкачило и светлината му се разпръскваше надолу по голия хълм на мястото на Паранор. Нищо не се бе променило. Нямаше и следа от онова, което е било, и онова, което трябваше да се разкрие. Паранор оставаше завинаги загубен за времето и пространството. Само една легенда.
Уокър пристъпи напред. Върна се там, където започваха дърветата, далеч от мястото. Той опипа дълбоко в джобовете на наметката си и извади кесията, в която се намираше Черният камък на Елфите. Вторачи се невиждащо в него и се опита да усети силата на Камъка в ръката си. Тялото му бе вкочанено и възпалено. Мястото на откъснатата му ръка болеше. Гърлото му бе пресъхнало като есенен лист. Усети как несигурността, съмненията и страховете го обземат на тласъци, които заплашваха да го погълнат. Той бързо постави Камъка на Елфите в отворената си длан.