Затвори ръка, защото се страхуваше да гледа в тъмната му светлина. Мислите му се гонеха. Един Камък, един за всичко, един за сърцето, мисълта и тялото — направен по този начин, защото е противоположен на всички останали камъни на Елфите, създадени от съществата на стария магически свят, една магия, която поглъщаше по-скоро, отколкото отдаваше, която приемаше енергия, а не освобождаваше. Камъните на Елфите, които Аланон бе дал на Шеа Омсфорд представляваха талисман, който трябваше да закриля техния притежател срещу всякаква черна магия. Но Черният камък на Елфите е бил създаден по съвършено различна причина — не за да защитава или да дава сила. Той е бил създаден с една едничка цел — да се противопостави на магията, призована да унищожи крепостта на Друидите. Неговият едничък смисъл е да върне изчезналия Паранор отново на света. Това Камъкът можеше да постигне само като погълне отрицателната магия и я трансформира в самото тяло на притежателя на този Камък. Какво щеше да стане при това, Уокър не можеше и да си представи. Той знаеше, че Камъкът се предпазва от злоупотреба чрез самия факт, че в каквито и ръце да се намира, действа по един и същ принцип. Тъкмо за това бе унщожил Ул Белк. Ул Белк бе погълнал чрез Камъка магията на Паст Гринт, но тя го бе унищожила. Възможно беше и съдбата на Уокър да е същата — но можеше да бъде и по-сложна. Ала как? Ако Черният камък на Елфите можеше да възстанови Паранор, то какво щеше да стане със самия Уокър, при положение, че отрицателната магия премине в него?
Онзи, който има причина и право, ще я използва за добро.
Той самият. Защо все пак? Само защото Аланон бе казал, че трябва да бъде така? Но дали Аланон бе казал истината или само част от истината? Или отново играеше някакви игрички? В какво можеше да вярва Уокър Бо?
Стоеше там самотен, изпълнен с нерешителност и страх и се питаше какво го беше довело тук. Видя как ръката му започва да трепери.
И тогава неочаквано шепотите се надигнаха и започнаха силно да вият в съзнанието му.
Не!
Той издигна Черния камък на Елфите без да се замисли, отвори ръката си и хвърли тъмния скъпоценен камък напред.
На минутата Камъкът на Елфите бе обзет от пламъците на живота, кожата му силно чувстваше докосването на магията. Черна светлина — не-светлина, поглъщането от мрака. На всекиго. Той наблюдаваше как светлината се скупчва пред него и става все по-гъста. Който има причина и право. Магията протече през него, като отхвърли съмнението и страха, приглуши шепотите и воя, и го изпълни с невъобразима сила. Ще го използва за добро.
Сега! Той изпрати черната светлина и тя очерта огромна дупка сред въздуха, поглъщайки всичко по пътя си, всмуквайки материята, пространството и времето. Взриви се на билото на празния склон и Уокър бе повален като ударен от невидим юмрук. Успя да се задържи да не падне. Магията преминаваше през него и го обвиваше като в броня. Черната светлина се разпръсна подобно мастило по небето, издигаше се, разширяваше се, щураше се натам-насам, насочваше се в определена посока, сякаш имаше предначертан път. Започна да придобива определена форма. Уокър ахна от удивление. Светлината на Черния камък на Елфите озаряваше очертанията на огромна крепост с нейните кули, бойници и камбанарии. Издигнаха се стени, изникнаха портали. Светлината се разгръщаше все по-високо в небето и затъмни дори слънчевата светлина. Сенките, хвърлени от крепостта, обгърнаха Уокър Бо и все му се струваше, че всеки момент ще се изгуби сред тях.
Нещо вътре в него започна да се променя. Може би губеше сила. Не, всъщност се изпълваше! Магията се вливаше в него. Това е Другият, помисли си той — отслабнал, преди да бъде убит, безсилен и внезапно уплашен. Това беше магията, която бе оковала изчезналия Паранор и сега Камъка на Елфите изсмукваше тази магия.
И я вливаше в него.
Той стисна устни и цялото му тяло се скова. Аз няма да се дам!
Черната светлина окъпа празнините на видението, придаде му цвят, възвърна му материята и после живота — Паранор, крепостта на Друидите, се появи в света на хората, върнат от тъмното полупространство, което го беше заключвало през всичките тези години. Той се възправяше към небесата, огромен и заплашителен. Черният камък на Елфите димеше в ръката на Уокър. Не-светлината омекна и след това изчезна.
Уокър простена дрезгаво, после направо изрева. Падна на коленете си, разтърсен от усещания, които не можеше да определи и обсебен от погълнатата магия. Чувстваше я как прониква през него, пъплейки като кръв. Затвори очи и после бавно ги отвори. Видя как очертанията му се разтварят в нещо като облак. Погледна надолу и замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Та него го нямаше! Беше се превърнал в призрак! Едва можа да овладее ужаса си. Опита да се изправи и стискаше в ръка Черния камък на Елфите. Наблюдаваше самия себе си как върви, сякаш беше някой друг, гледаше как проблясват краката и тялото му, и сенките, които се скупчваха една върху друга и създаваха усещането, че е фрагментарен. По дяволите, какво е станало с мен! Той тръгна с усилие напред, опитвайки се да се изкачи на склона, да достигне билото му, защото не знаеше какво друго да прави. Трябва да проникне в Паранор, чувстваше го. Трябва да влезе вътре в него.