Изкачването беше дълго и мъчително, и той едва си поемаше дъх, когато стигна железните врати на крепостта. Тялото му бе разложено на образи, но въпреки това можеше да диша и да се движи като нормален човек. Това му вдъхна кураж и той забърза да достигне вратите на Паранор. Камъкът на крепостта беше съвсем реален, твърд и груб при допир — и все пак вдъхваше страх. Блъсна вратата и тя се отвори, сякаш блъсната от мнозина мъже.
Влезе предпазливо. Сенките го обгърнаха и той се почувства потънал в мрачен кладенец. Смъртта шепнеше наоколо.
Тогава забеляза нещо, което се движеше в мрака и скоро придоби очертания. То бе на четири крака, гърбаво и заплашително — една полска котка, черна като нощта святкаше с жълтите си очи. Тя сакаш едновременно беше там и не беше, също както и самият Уокър.
Уокър застина на мястото си. Полската котка изглеждаше точно като…
Зад котката се появи мъж, стар и мършав, дух, който светеше с някаква вътрешна светлина, почти прозрачен. Когато приближи, чертите на лицето му бяха по-ясно различими.
— Ето те най-сетне, Уокър — промълви призракът с глух, развълнуван глас.
Мрачния чичо усети как и последните следи от решителност изчезват.
Мъжът беше Коглин.
XXXIII
Кралят на Сребърната река седеше в Градините, които бяха неговото светилище, и гледаше как слънцето се стопява на западния хоризонт. Ручейче бистра вода ромолеше в скалите, пред краката му и се вливаше в един вир, от който пиеше еднорог, а лекият ветрец тихо подухваше в богородичките и носеше ухание на люляк и нарциси. Дърветата прошумоляваха, листата им проблясваха зелени и птиците доволни пееха своите песни в края на деня, приготвяйки се за посрещането на нощта.
Отвъд, в света на Хората, горещината преди падането на мрака бе тежка и подтискаща и тревога бележеше живота на Хората от Четирите земи.
Засега трябва да бъде така.
Очите, които виждаха всичко, бяха видели смъртта на неговото дете и преображението на земята на Каменния крал. Паст Гринт го нямаше вече, градът Елдуист бе потънал в земята, разложен на елементите, от които е бил създаден, и земята бе отново зелена и плодородна. Магията на неговото дете бе с дълбоки корени. Тя бе една река, която невидимо обкръжаваше самотния купол, в който Ул Белк бе затворен. Много време трябваше да мине, преди брат му отново да излезе на светлина.
Сребристи драконови мушици прелитаха покрай него и бързо изчезваха в озарението на здрача.
Някъде далеч продължаваше борбата срещу Шадуините. Уокър Бо бе извикал магията на Черния камък на Елфите, както Аланон му повели и Друидската крепост отново бе призована от мъглите, в които се бе крила повече от три века. Как ли щеше да приеме Мрачния чичо, питаше се Кралят на Сребърната река, онова, което ще намери там? На запад, където бяха живели Елфите, Рен Омсфорд продължаваше да ги търси, за да разбере какво бе станало с тях — и още по-важно, какво бе станало с нея самата, макар че още не го съзнаваше. На север братята Пар и Кол Омсфорд скоро щяха да се открият взаимно, както щяха да открият и тайните на Меча на Шанара и магията на Шадуините. Едни помагаха, други ги предаваха и колелото на съдбата, което Аланон бе изтърколил, все още можеше да бъде спряно.
Кралят на Сребърната река се изправи и веднага се потопи във водите на езерото, гмурна се в хладната влага и се сля с потока. После излезе да се поразходи из Градините, край пътеките, обкръжени с хвойна и ела и се изкачи на една могила, покрита със синчец и кантарион. Червеникавите слънчеви отблясъци на залеза озаряваха сините им листенца.
Дъщеря ми се справи добре, помисли си той.