В ранния следобед той вече разполагаше с нужната информация. Време беше да действа. Стана от мястото си, пресече улицата и влезе във втората кръчма, „Жабешки вир“, както я наричаха. Името очевидно й подхождаше. Разположил се в дъното на кръчмата, на маса със зелена покривка, която сред сенките много приличаше на листо от водна лилия сред тъмен вир, той затърси с поглед своята жертва. Откри я почти веднага — човек с неговия ръст, който пиеше сам и бе така потънал в мислите си, че главата му клюмаше почти до тезгяха. Мина час, после два. Морган търпеливо дочака, докато войникът довърши и последната си чаша, изправи се, отблъсна се от тезгяха и залитна навън към изхода. Последва го.
Денят бе към края си, слънцето потъна зад дърветата на околните гори, светлината помръкна с настъпването на вечерта. Войникът се тътрузеше несигурно надолу по пътя покрай групички от негови колеги войници и приходящи търговци. Връщаше се към казармите. Морган знаеше къде отива и се промъкна напред да го пресрещне. Той се изпречи пред него край ъгъла на една ковашка работилница като се направи, че уж се е блъснал в него случайно, но всъщност така силно го удари, че мъжът изпадна в безсъзнание преди да се свлече на земята. Морган го остави да падне, измърмори нещо, уж че е ядосан от случилото се, после вдигна войника като го прикрепяше през рамото. Ковачът и работниците му, както и няколко минувача погледнаха да видят какво е станало. Морган подразнен заяви, че сигурно ще му се наложи да заведе този тип до поделението му и потегли с него като се правеше на много възмутен.
Замъкна припадналия войник в една плевня през няколко врати и се вмъкна вътре. Никой не ги видя как влязоха. Тук, в полумрака, той съблече униформата на войника, запуши му устата, завърза го здраво и го изблъска зад купчина чували с овес. Той надяна отнетата униформа, изтупа я и опъна гънките й, натъпка собствените си дрехи в торбата, която беше донесъл, пристегна оръжието и излезе отново на светло.
После ускори ход. Според неговия план всичко зависеше от времето. Трябваше да стигне управлението на лагерите преди вечерната смяна на караула. През деня, прекаран в кръчмата, бе узнал всичко, което му беше необходимо, за хората, местата и процедурите. Трябваше само да се възползва от информацията. Над горите вече се простираха сенките на здрача и поглъщаха последните кръгове от светлина. Улиците започнаха да опустяват. Войниците, търговците и гражданите се бяха прибрали у дома за вечеря. Морган вървеше сам, внимателно отдаваше чест на висшите офицери, покрай които минаваше, и се стремеше да не привлече с нищо вниманието върху себе си. Стремеше се да изглежда така, че да държи хората на стояние, един сериозен, зает с работата си войник, който никой не можеше да се приближи просто повод или да му създава главоболия. Номерът мина — оставиха го на спокойствие.
Наближи лагерните сгради, които светеха. Дневната работа беше на привършване. Часовите донесе вечерята, състояща се от супа и хляб. Из въздуха се разнесе миризма на храна, макар и не особено апетитна. Морган пресече улицата и отиде под складовите навеси. Направи се, че уж проверява нещо. Минутите се изнизваха и нахлуваше мрак.
Точно по залез слънце стана смяна на караула. Новите часови заместиха старите по улиците и пред вратите на лагерните сгради. Морган следеше с поглед главното управление. Офицерът от дневния пост предаде служба на своя нощен заместник. Един комендант зае място на дежурния пункт. Имаше само двама души на пост и това беше всичко. Морган ги почака няколко минути, докато се настанят, после си пое дълбоко дъх и излезе с широка крачка иззад сенките.
Веднага се отправи към управлението, влезе и се изправи пред коменданта на дежурния пункт.
— Ето ме… — оповести той.
Комендантът го изгледа озадачено.
— Идвам за двете възрастни госпожи — добави Морган. В гласа му се прокрадна леко раздразнение. Направи пауза.
— Не са ли ви казали?
Комендантът поклати глава.
— Току-що идвам…
— Да, но на бюрото ви трябваше да има спешна заповед отпреди един час — сопна се Морган. — Не е ли там?