Да, четирима, не трима. Дори и Аланон не разбираше всичко, което беше предопределено да се случи.
Той се обърна и тръгна навътре към своята обител. Отдаде се на песните на птиците, аромата на цветята и топлината на въздуха, поемаше ги с всичките си сетива и постепенно се успокои. В своите Градини той беше способен на всичко. И все пак, магията му бе нужна извън тях. Той знаеше какво трябва да се направи и се подготвяше за него, като понякога се преобразяваше в старец и се пренасяше в отвъдния свят. В такива моменти започваше да крета с несигурна походка, дишаше тежко, погледът му се замъгляваше и тялото му изпитваше болка, чувствайки как животът го напуска. Песента на птиците замлъкваше и животинките, скупчени наоколо, бързо се разбягваха. Полагаше усилие да се откъсне от себе си, за да усети тленния човек и така по-добре да разбере как да постигне необходимото.
Спря в най-вътрешната част на своето владение. Тук имаше кристално чисто езеро, което извираше от малък приток. Еднорог се бе навел и пиеше от неговите води. Езерото се плискаше в тъмна и плодородна земя. Ситни, нежни цветчета, с неизвестни названия, бели като пресен сняг растяха в околностите на водите. В другия край на езерото, над моравите треви, растеше крехко, сплетено дърво. Имаше нежни зелени листа, поръбени с червено. Две масивни скали с ивици цветна руда ярко проблясваха на слънцето.
Кралят на Сребърната река стоеше неподвижен в присъствието на заобикалящия го живот и копнееше да се слее с него. И когато успя, когато всичко като с невидима нишка се свърза в човешката форма, която беше приел, той вдигна ръце и го прие в себе си. Ръцете му — набръчкана човешка кожа и крехки кости, се издигнаха и призоваха цялата му магическа сила. Чувството за възраст и време, което напомняше за преходното съществуване на смъртните, изчезна. Първо малкото дръвче се изскубна от корените си и дойде при него — костната рамка, върху която щеше да гради. То се наведе бавно, за да приеме желаната форма, листата му прилепнаха до клоните, затвориха се и се увиха. После дойде ред на земята. Издигнаха се шепи пръст като от невидими лопати и облепиха дървото. После рудата послужи за мускули, водата за хранителни сокове, а венчелистчетата на малките цветчета за кожа. Той събра коса от сребърната грива, а за очи постави черни бисери. Магията оживя и неговото създание бавно получи своята форма.
Когато всичко бе свършено, пред него застана момиче, съвършено във всичко, освен в едно. Все още не беше живо.
Той се огледа наоколо и се спря на гълъба. Пое го от въздуха и го постави още жив в гърдите на момичето, превръщайки го в сърце. Кралят на Сребърната река пристъпи напред, прегърна я и й вдъхна собствения си живот. После отстъпи назад и зачака.
Гърдите на момичето започнаха да се вдигат и отпускат, ръцете и краката й трепереха. Тя отвори очи, черни като въглен на фона на нежното й бяло лице. Имаше дребно тяло, изваяно като статуетка, с омекотени овални форми. Косите й бяха сребристо бели, с нежните отблясъци на скъпоценни камъни.
— Коя съм аз? — попита момичето. Мекият й напевен глас прозвъня като ручей или среднощна музика.
— Моята дъщеря, — отвърна Кралят на Сребърната река, усещайки как в него се събуждат отдавна забравени чувства.
Не му се искаше да й казва, че е създадена от първични елементи, едно дете на земята, плод на неговата магия. Всъщност тя и сама можеше да го предусети чрез интуицията, с която я бе надарил. Обяснения не бяха нужни.
Момичето направи много предпазлива крачка, после още една. Когато установи, че може да се движи, ускори ход, изпробвайки всякакви възможности. Обикаляше около своя баща и гледаше с внимание и свян стария човек. После хвърли наоколо си поглед, изпълнен с любопитство. Гледките, ароматите и звуците на Градините я караха да чувства в тях особено родство, което не можеше напълно да си обясни.
— Моята майка са Градините, нали? — попита ненадейно момичето и той й отговори с да.
— И аз съм частица от двама ви? — на този въпрос той отново отвърна утвърдително.
— Ела с мене — каза й нежно той.
Тръгнаха на разходка из Градините, чувстваха се като баща и дете, наблюдаваха цветята, птиците и животните, които бързо се стрелкаха край тях, ширналите се сплъстени храсталаци, скалите и пръстта, сложната мрежа, изтъкана от слънчеви лъчи. Тя беше лъчезарна и пъргава, изпълнена с интерес към всичко, с уважение към живота, с грижовност. Той бе доволен от своето творение.