Тя продължаваше да стои на колене, с наведена глава. Когато отново се изправи на крака, едва се държеше. Цялата й сила бе изсмукана в усилието да възстанови Градините. Нищо вече не й бе останало. Олюля се от слабост, ръцете й безжизнено висяха отстрани, красивото й, съвършено лице бе изпито и сгърчено, сребристата й коса — мокра и сплъстена. Пи Ел почувства, че погледът й отново падна върху него и този път не се поколеба. Бързо изкачи хълма като се катереше по скали и шубраци, прескачайки пътеките, сякаш му бяха пречка. Чувстваше как тълпата се вълнуваше зад него, чу я как викаше, но всичко това не го интересуваше и той не се обърна нито за миг назад. Стигна при момичето в момента, когато тя падаше и я пое на ръце. Прегърна я нежно, както се държи заловено малко животинче, едновременно със закрила и покровителство.
Очите й се взряха в неговите. Той видя силата и блясъка на погледа й, дълбочината на чувството, което се таеше в него и в този миг се почувства неизразимо свързан с нея.
— Заведи ме някъде, където да почина — прошепна му тя.
Сега цялата тълпа се струпа около тях. Чуваха се развълнувани гласове, но той не можеше да различи думите им. Морето от лица настъпваше все по-близо. Той каза няколко думи на онези, които се намираха най-близо, за да ги увери, че е само уморена и чу как думите му се предават от уста на уста. Покрай тълпата той забеляза някои войници на Федерацията, но те мъдро предпочитаха да си стоят настрани. Той започна да се отдалечава с момичето на ръце, удивен от лекотата й. Нищо няма в нея, помисли си той. И има всичко.
Няколко Дуорфа дойдоха насреща му и му предложиха да ги последва и да занесе дъщерята на Краля на Сребърната река в техния дом да си почине. Пи Ел се остави да го отведат. Засега всеки дом беше добре дошъл. Очите на тълпата все още ги следваха, но по края хората вече бяха започнали да се разпръскват и да се разхождат из райските Градини, да се наслаждават на красотата им. Отново зазвучаха песни, този път по-нежни, песни на благослов и благодарност към момичето, лирични и омайни.
Пи Ел слезе от хълма, напусна Меадските градини и се върна в селото Кулхавен със спящото момиче на ръце. Тя се беше оставила на неговите грижи. Доверила се бе на неговата закрила. Каква ирония.
Та нали в края на краищата той бе изпратен тук да я убие.
VI
Пи Ел отнесе дъщерята на Краля на Сребърната река в дома на Дуорфите, които бяха предложили да я приемат. Семейството се състоеше от мъжа, жена му, овдовялата им дъщеря и две внучета. Домът им бе малка къщурка в източния край на селото, под сянката на един бял дъб и червена бреза, разположена в подножието на гористия склон близо до течението на реката. Мястото бе тихо, уединено, а когато пристигнаха, тълпата вече се беше разпръснала. Една малка група хора предпочете да остане и се настани да нощува край двора на къщата. Повечето бяха хора, които следваха момичето още от юг, фанатици, които виждаха в нейно лице своя месия.
Но тя не принадлежеше на тях, Пи Ел знаеше това. Сега тя беше негова.
С помощта на семейството той сложи момичето да легне в една малка задна стаичка, където обикновено спяха мъжът и жената. Те двамата и дъщеря им излязоха да приготвят нещо за ядене на онези, които щяха да бдят край момичето. Пи Ел остана край постелята й. Седна на един стол до леглото и започна да я наблюдава в съня й. Известно време и децата се навъртаха от любопитство в стаята, но после им доскуча и оставиха Пи Ел сам. Спусна се здрач, а той все още седеше край нея и чакаше да се събуди. Наблюдаваше в съня й очертанията на нейното тяло, извивката на бедрото и рамото, меката заобленост на гърба. Беше толкова дребничка, малко плът и кости под завивките, една слаба искрица живот. Удивляваше се на финеса, цвета, гладкостта на кожата й. Сякаш бе създадена от велик художник, чийто замисъл и майсторство бяха сътворили уникален шедьовър.
Навън се запалиха огньове и през спуснатите завеси на прозореца долитаха гласове. Когато те стихнаха, тишината се изпълваше от звуците на нощта — песните на птиците, жуженето на насекомите, на фона на мудното течение на реката. Пи Ел не беше уморен и нямаше нужда от сън.
Вместо това се отдаде на размисъл.
Седмица по-рано Ример Дал го бе повикал на среща в Южното око. Отиде, не защото беше задължен, а защото това му харесваше. Беше започнал да скучае и се надяваше, че Главният Преследвач ще му предложи интересна работа, която да бъде предизвикателство за него. Пи Ел се интересуваше от Ример Дал само заради това. Останалото, което Главният Преследвач вършеше със своя живот и с живота на останалите, нямаше значение за него. Той, разбира се, не си правеше илюзии. Знаеше кой е Ример Дал. Но това просто не го интересуваше.