Един прозорец се отвори в нощта. Близо до него се намираха маса и два стола и Пи Ел се приближи и седна. Ример Дал го последва. Известно време седяха и мълчаха. Всеки гледаше другия, но виждаше през него. Познаваха се повече от двадесет години. Срещнали се бяха случайно. Тогава Ример Дал бе младши член на военен комитет към Коалиционния съвет, вече дълбоко замесен в отровната политика на Федерацията. Беше неумолим и безскрупулен, човек, от когото се бояха, макар и още момче. Беше Шадуин, разбира се, но малцина знаеха това. Пи Ел беше почти на същата възраст, но вече имаше повече от двайсет убийства зад гърба си. Срещнаха се в спалните покои на един мъж, който Ример Дал бе дошъл да ликвидира. Той се стремеше към поста на този мъж в правителството на Южните земи, а и твърде дълго бе търпял вмешателството му. Така се случи, че Пи Ел го изпревари, изпратен от друг враг на въпросния мъж. Те се бяха спогледали мълчаливо над безжизнения труп на този човек, сенките на нощта ги бяха загърнали под един общ черен покров, в който се оглеждаше мракът на техния живот и те се почувстваха близки. И двамата притежаваха магическа сила. И двамата имаха измамна външност. И двамата бяха безусловно аморални. Никой не се плашеше от другия. Навън целият Уейфорд от Южните земи бушуваше, тресеше се и се раздираше от интригите на хора, чиито амбиции бяха големи като техните, но с възможности значително по-малки. Те двамата се погледнаха в очите и се разпознаха.
Станаха неразделни партньори. Пи Ел се превърна в оръдие на Ример Дал — ръката, която го направляваше. Всеки служеше на другия по собствено желание, без принуда и без насилие. В същото време никой не разбираше, нито се отъждествяваше с мотивите на другия. Ример Дал беше Шадуински вожд, чиито планове бяха ненарушима тайна. Пи Ел беше убиец, за когото убийството си остана особена страст. Обикновено Ример Дал поканваше Пи Ел да премахне онези, които смяташе за особено опасни. Пи Ел приемаше поканата, когато предизвикателството беше достатъчно възбуждащо. Те спокойно черпеха сили от смъртта на другите.
— Кого държиш затворен в стаята долу? — попита ненадейно Пи Ел, като наруши мълчанието и прекъсна потока на спомените.
Ример Дал леко наведе глава, издадените му скули придаваха на лицето му вид на безплътен череп.
— Един Южняк, Равнинец. Един от двамата братя Омсфорд. Другият е убеден, че е убил брат си. Аз го оставих с това впечатление. Такъв бе моят план.
Големият мъж изглеждаше доволен от себе си.
— Като му дойде времето, ще им дам възможност пак да се намерят.
— Имаш си своя игра.
— И залогът е много висок. Залогът е магия с невъобразими размери — магия по-голяма от моята и твоята или на когото и да било. Една неограничавана сила.
Пи Ел не отговори. Той почувства тежестта на Стиела на бедрото си, топлината на магията му. Трудно му беше да си представи по-силна магия, нито да си въобрази по-полезна. Стиела бе съвършеното оръжие, неговото острие, можеше да пререже всичко. Нищо не би могло да му се опре. Желязо, камък, най-непроницаемата защита — всичко бе безсилно пред него. Никой не беше в безопасност. Дори Шадуините бяха уязвими; и те дори можеха да бъдат унищожени. Той бе установил това преди няколко години, когато един се опита да го убие, като се промъкна в спалнята му като ловна котка. Беше намислил да го издебне по време на сън. Но Пи Ел бе винаги нащрек. Унищожи това черно създание с най-голяма лекота.
После му хрумна, че може би Шадуинът е бил изпратен от Ример Дал, за да го изпита. Но предпочете да не мисли за това. Нямаше значение. Благодарение на Стиела си той бе неуязвим.
Беше убеден, че съдбата му е дала нужното оръжие. Не знаеше кой бе създал Стиела, но явно го бе предназначил направо за него. Беше дванадесетгодишен, когато го намери, пътувайки с един човек, който се представяше за негов чичо — един жесток, озлобен пияница, със склонност да малтретира всичко по-малко и по-слабо от него. Намери го по време на едно пътуване на север през Бойни връх към поредното селище от безкрайната поредица градове и села, които посещаваха, за да може чичото да продава крадените си стоки. Бяха се настанили за нощуване в едно дефиле на пусто, необитаемо парче буренясала земя в края на Черни дъб, намиращо се на границата между Сирените и горските вълци. Вуйчото го бе набил за пореден път заради някаква въображаема пакост, след което бе заспал, прегърнал бутилката. Пи Ел бе престанал да се впечатлява от побоите. Беше свикнал с тях откак остана четиригодишно сираче и чичо му го прибра. Той не помнеше какво е това да не те малтретират. Но през последните дни чичо му минаваше всякакви граници — сякаш всеки побой бе предназначен да провери доколко може момчето да понесе. На Пи Ел започваше да му се струва, че способностите му да понася вече са изчерпани.