— Налага се да си ти.
— Така ли? Защо?
— Твоята магическа сила не е вродена. Тя не е неразделна част от самия тебе. Дори момичето да я усети, няма да разбере кой си. Няма да предвиди заплахата, която криеш за нея. Ще имаш възможност да направиш каквото трябва.
Пи Ел сви рамене.
— Вече ти казах, че тази работа не ме интересува.
— Може би смяташ, че не крие достатъчно предизвикателство?
Пи Ел мълчеше. После бавно се върна на мястото си.
— Да. Защото не е достатъчно предизвикателна.
Ример Дал се облегна назад в стола си и лицето му се скри в сянката.
— Това момиче не е просто същество от плът и кръв; тя няма лесно да се предаде. Притежава огромна магическа сила, която ще я пази. Само по-голяма сила би могла да я унищожи. Обикновен човек с обикновено оръжие няма никакъв шанс. Моите главорези, както ти с такова презрение ги определяш, в случая не струват пукната пара. Войниците на Федерацията могат да я доближат, но не и да й навредят. Шадуини пък не могат дори да се доближат до нея. А дори и да можеха, не съм сигурен дали това би променило нещата. Разбираш ли ме, Пи Ел?
Пи Ел не отговори. Затвори очи. Чувстваше как Ример Дал го наблюдава.
— Това момиче представлява заплаха, Пи Ел, още повече, че явно е изпратено с определена мисия, а аз не зная каква е тя. Налага се да разбера и да я предотвратя. При това никак няма да е лесно. Дори на тебе може да ти се опре.
Пи Ел вирна глава, съобразявайки.
— Така ли мислиш?
— Много е възможно.
Пи Ел скочи от стола си като на пружини и измъкна Стиела от калъфката му. Върхът на острието отхвръкна нагоре и се спря тъкмо под носа на Ример Дал. Усмивката му бе заплашителна.
— Сигурен ли си?
Ример Дал не трепна, не мигна дори.
— Направи, както ти казвам, Пи Ел. Иди в Кулхавен. Срещни се с това момиче. Разбери какво смята да прави тя. След това я убий.
Пи Ел се чудеше дали да не убие Ример Дал. И преди му беше хрумвала подобна мисъл, беше я обмислял най-сериозно. В последно време идеята бе започнала да го привлича. Той не изпитваше лоялност към този човек, ни най-малко не се интересуваше от него, освен във връзка с възможностите, които му предлагаше, но и те напоследък не бяха изгодни както на времето. Беше се уморил от непрестанните опити на другия да го манипулира. Тяхната спогодба вече не му допадаше. Защо ли пък да не му види сметката?
Пи Ел се поколеба. Проблемът беше, че нямаше сериозни основания. Убийството на Ример Дал до нищо не водеше, освен ако не искаше разбира се, да види тайните, които можеше да му разкрие агонията на Главния Преследвач. Това можеше да се окаже интересно. От друга страна, защо да насилваме нещата? По-добре беше да си запази тази възможност за бъдеще. По-добре беше да почака.
Той върна Стиела в калъфката му с бързострелно движение и се обърна с гръб към Ример Дал. За миг изпита чувството, че е пропуснал една възможност, сякаш нямаше да има повече подобен шанс. Но това беше глупаво. Ример Дал не можеше да го отстрани. Животът на Главния Преследвач бе в негови ръце и той можеше да разполага с него, както пожелае.
Погледна Ример Дал за момент, после разтвори ръце в знак на съгласие:
— Ще го сторя.
После се обърна и тръгна да си върви. Ример Дал викна след него:
— Внимавай, Пи Ел. Това момиче е по-силно от тебе. Не я изпускай от ръце. Щом разбереш какви са й намеренията, убий я незабавно.
Пи Ел не отговори. Измъкна се от стаята и се стопи сред сенките на крепостта, без да се интересува какво може да си мисли или да желае Ример Дал. Достатъчно му е на този Шадуин, че се съгласи да стори онова, което той искаше от него. Как ще си го върши, си е негова работа.
Той напусна Южното око и тръгна за Кулхавен. Не уби нито един часовой на излизане. Реши, че не си струва труда.
Настъпи полунощ. Мислите му го умориха и той задряма на стола си, а часовете се изнизваха. Оставаха няколко часа до съмване, когато момичето се събуди. Къщата беше притихнала. Семейството на Дуорфите спеше. Огньовете на бивака отвън бяха догоряли и се бяха превърнали във въглени и пепел. Пи Ел мигновено се събуди, щом момичето се размърда. Тя отвори очи и се загледа в него. Дълго го гледа безмълвно, после се повдигна и седна.
— Казвам се Куикнинг — пророни тя.
— А аз Пи Ел — отвърна той.
Тя протегна ръка към него. Докосването й бе леко като перце. Ръкува се и после отдръпна ръката си.