— Във Федералния затвор.
VII
Морган Лех.
Това бе името на мъжа, който Пи Ел трябваше да намери и отведе при дъщерята на Краля на Сребърната река.
Улиците на Кулхавен бяха пусти, с изключение на бездомниците, свити под стрехите и край ъглите на дюкяните — безформени купчини дрипи, които чакаха да премине нощта. Пи Ел не им обръщаше никакво внимание, докато вървеше към центъра на градчето и Федералния затвор. Оставаха цели два часа до изгрев слънце; разполагаше с достатъчно време. Можеше да отложи и за другата нощ задачата да измъкне онзи човек, но нямаше защо да се бави. Колкото по-бързо го намереше, толкова по-бързо щяха да се отправят на път. Още не беше попитал момичето накъде щяха да поемат, но всъщност беше все едно.
Вървеше в сянката и премисляше противоречивите си впечатления от нея. Бе едновременно възбуден и ужасен. Тя го караше да се чувства така, сякаш непрекъснато се преоткриваше и в същото време се чувстваше като глупак. Ример Дал би могъл да се обзаложи, че е глупак, че играе особено опасна игра, че го водят за носа, заблуждавайки го, че сам си е господар. Но Ример Дал нямаше сърце, нямаше душа, нямаше усет за поезията на живота и смъртта. Той не даваше пукната пара за нищо и за никого — само за властта, която притежаваше или се стремеше да си осигури. Той беше Шадуин, а Шадуините бяха празни същества. На каквото и мнение да беше Ример Дал, Пи Ел много по-малко приличаше на него, отколкото си мислеше Главният Преследвач. Пи Ел разбираше суровите истини на живота; практическата необходимост да се бориш за живота си, за своята сигурност. Но той успяваше да почувства и красотата на нещата, особено в перспективата на смъртта. Смъртта притежаваше огромна красота. Ример Дал гледаше на нея като на пълно изчезване. Но когато Пи Ел убиваше, той правеше това, за да открие отново онази грация и симетрия, които превръщаха смъртта в най-удивителното измежду явленията на живота.
Сигурен беше, че ще има невероятна красота в смъртта на Куикнинг. Щеше да бъде нещо различно от всички други убийства, които бе извършил.
Затова нямаше защо да избързва, да ускорява нейния неотменен факт. Щеше да си остави време да я предвкусва. Чувствата, които тя бе събудила в него, нямаше да променят или повлияят неблагоприятно на действията, които възнамеряваше да предприеме. Той нямаше да се лиши от възможността да ги преживее, това бе част от неговата природа, потвърждение на самия него като човек. Подобни чувства бяха напълно непознати за Ример Дал и неговите Шадуини. Те бяха безчувствени като камък. Но не и Пи Ел. Никога.
Той мина край трудовите лагери, избягвайки светлините на двора и Федералните постове. Горато наоколо бе смълчана и спяща — черна бездна, чиито звуци бяха безплътни и някак заплашителни. Пи Ел се сля с тази празнота. Обгърнат от нея, се чувстваше спокоен. Вървеше безшумно напред и успяваше да долови и види повече от всеки друг. Така беше открай време. Можеше да усети онова, което живееше в мрака, макар че то се укриваше от него. Шадуините също имаха тази способност; но дори и те нямаха неговите сетива.
Пред едно осветено кръстовище спря и почака да се убеди, че няма опасност. Пълно беше с патрули.
Представи си образа на Куикнинг в светлата аура на една самотна улична лампа. Дете, жена, магьосница — тя беше всичко това и още нещо. Бе въплъщение на всички най-красиви неща на земята — озарена от слънцето гора, проливен дъжд, небесна синева по пладне, калейдоскоп от цветовете на дъгата, нощният звезден безкрай, гледан от равнинна пустош. Тя бе създание от плът и кръв, жива като всеки човек, но в същото време бе и част от самата земя, от свежата пръст и планинските ручеи, от огромните древни скали, които не се поддаваха на нищо, освен на времето. Това го озадачаваше, но в нея усещаше неща, които бяха едновременно несъвместими и съгласувани. Как беше възможно всичко това? Коя беше тя, извън онова, за което се представяше?
Ускори крачка, докато минаваше на светло, после отново се сля със сенките. Нямаше представа, но беше решен да узнае.
Четвъртитото мрачно туловище на затвора се изпречи пред него. Пи Ел спря за момент, за да реши какво да предприеме. Той познаваше разположението на Федералния затвор в Кулхавен; даже беше го посещавал веднъж-два пъти, макар че никой не знаеше за това, освен Ример Дал. Дори и в затвора имаше хора, които трябваше да бъдат убити. Но не такъв беше тазвечершният случай. Трябва да се признае, че си бе помислил да убие този човек, който бе изпратен да измъкне, този Морган Лех. Това беше един от начините да накара момичето да не настоява да го вземат със себе си в търсенето на изчезналия талисман. Щеше да убие този сега, другия — после и въпросът щеше да бъде решен. Можеше да излъже момичето за това как е станало. Но тя можеше да се досети за истината, би могла дори да я предскаже. Тя му се доверяваше; защо да рискува да загуби доверието й? Освен това, може би беше права, че тези мъже са нужни, за да се открие отново талисманът. Още не знаеше достатъчно за онова, което търсеха. По-добре да почака и да види.