Слабата му фигура се сля с каменната стена, върху която се беше облегнал, за да помисли. Имаше право да влезе в затвора направо, можеше да покаже на началника своята значка на Шадуин и да осигури освобождението на онзи човек без по-нататъшни главоболия. Но това означаваше да се саморазкрие, а той предпочиташе да не го прави. Никой не знаеше за него сега освен Ример Дал. Той беше личният главорез на Главния Преследвач. Никой от останалите Шадуини дори и не подозираше за съществуването му; никой не го беше виждал. Всички, които се бяха срещали с него, независимо дали Шадуини или други, бяха до един мъртви. Той беше тайна за всички и предпочиташе да си остане такъв. Щеше да е по-добре да измъкне оня мъж както обикновено, тихо и крадешком, сам.
Пи Ел се усмихна със своята крива усмивка. Щеше да спаси този мъж сега, за да може да го убие по-късно. Странен свят.
Откъсна се от стената и се запрокрадва в мрака към затвора.
Морган Лех не беше заспал. Лежеше завит в одеяло в килията си върху един сламеник и размишляваше. Беше стоял буден през цялата нощ, твърде неспокоен, за да заспи, измъчван от тревоги, от чувство за вина и непреодолимо безсилие, което не можеше да прогони. Килията, широка едва десетина крачки, докато от пода до тавана имаше около двадесетина крачки, го караше да изпитва клаустрофобия. Тя беше с желязна врата с дебелина няколко сантиметра и едно единично прозорче с решетки, толкова високо, че не успяваше да го достигне, за да погледне навън, дори като подскочи. Килията не беше почиствана, откакто бе хвърлен в нея и естествено вонеше. Два пъти дневно му се донасяше храна, все едно каква, и му я пъхаха през отвор в долната част на вратата. По същия начин му даваха вода, но не и за миене. Стоеше в затвора от близо седмица и никой не беше дошъл да го погледне. А сигурно нямаше и да дойде.
Странна перспектива. Когато го заловиха, той бе сигурен, че ще използват всички средства, за да разберат защо си бе навлякъл толкова неприягности, за да освободи две стари Дуорфски жени. Все още се питаше дали баба Елиза и леля Джилт бяха успели да избягат; нямаше как да узнае. Той беше ударил един командир от Федералната армия, може да го беше убил. Беше откраднал униформа на войник на Федерацията и се беше облякъл в нея, беше използвал името на майор от Федерацията, за да проникне в трудовите лагери, беше измамил дежурния Федерален офицер, и в края на краищата беше направил така, че Федералната армия да изглежда като сборище от непрофесионалисти. И всичко това, за да освободи две възрастни жени. Злепоставеното и засегнато Федерално командване би трябвало да се поинтересува защо. Те трябваше да изпитват желание да му отмъстят за унижението и обидата, които са им били причинени. И все пак го бяха оставили на спокойствие.
Той започнала разиграва наум всякакви възможности. Изглеждаше невероятно да го пренебрегват до безкрайност, да го оставят в тази килия, докато бъде забравен. Майор Асомал, както беше узнал, е на бойното поле; възможно бе да чакат неговото завръщане, за да започнат разследване. Но нима главнокомандващият Солдт беше толкова търпелив, че да стои и чака след онова, което му се бе случило? Или беше мъртъв; дали пък Морган не беше го убил? Или всички очакваха някой друг?
Морган въздъхна. Някой друг. Винаги стигаше все до едно и също неизбежно заключение. Те чакаха Ример Дал.
Знаеше, че сигурно беше така. Тийл беше предала бабата и лелята на Федерацията, но по-специално на Шадуините. Ример Дал сигурно е знаел за тяхната връзка с Пар и Кол Омсфорд и с всички онези, които бяха тръгнали да търсят Меча на Шанара. Ако някой се опиташе да ги освободи, щяха непременно да го забележат.
Морган се обърна и легна на другата страна и отмести погледа си от стената към пустотата на мрака. Болката не бе толкова силна, колкото през първите дни; белезите и раните от побоя бяха почнали да заздравяват. Имаше късмет, че нищо не му бяха счупили — всъщност имаше късмет, че е още жив.
Или пък нямаше късмет, обърна мисълта си той — зависи от коя страна ще го погледнеш. Шансът му, явно, го бе напуснал. Той помисли за момент за Пар и Кол и съжали, че не може да отиде и да се грижи за тях, както им беше обещал. Какво ли щеше да стане с тях без него? Какво ли се беше случило по време на неговото отсъствие? Задаваше си въпроса дали Дамсон ги беше укрила след бягството им от Шахтата на Тирс. Питаше се дали Падишар Крийл е открил къде се намираха.