— Морган Лех — прошепна девойката.
Морган примигна, като внезапно си даде сметка, че се е загледал в нея. Целият се изчерви.
— Казвам се Куикнинг — каза момичето. — Моят баща е Кралят на Сребърната река. Той ме изпрати от Градините в света на хората, за да открия един талисман. Нужна ми е помощта ти.
Морган се накани да отговори, но спря без да знае какво да каже. Обърна очи към Пи Ел, но и той не откъсваше поглед от девойката. Пи Ел бе не по-малко хипнотизиран от самия него.
Куикнинг се приближи и червенината от лицето и врата му заля като гореща вълна цялото му тяло. Тя протегна ръце и докосна нежно с пръсти лицето му. Той никога не бе познавал подобно докосване. Струваше му се, че би дал всичко, за да го преживее отново.
— Затвори очи, Морган Лех — прошепна тя.
Той не попита нищо. Направи онова, което тя искаше. Мигновено изпита невероятен покой. Можеше да чуе гласовете, които разговаряха някъде навън, шума на близката река, шепота на вятъра, пеенето на птиците и ударите на една мотика в градината. После Куикнинг лекичко допря пръсти до кожата му и всичко плувна в цветове.
Морган Лех се унесе като в сън. Той се къпеше в смътна, размита светлина. После светлината се избистри и започнаха да се явяват образи. Той видя Куикнинг да влиза в Кулхавен, а пътят, по който минаваше бе обграден от мъже, жени и деца, които я приветстваха и викаха от възторг, а след това тръгнаха въодушевени след нея. Той гледаше как тя минава покрай растящите тълпи от Дуорфи, Южняци и Джуджета към голия хълм, където някога бяха цъфтяли Меадските градини. Струваше му се, че е част от тълпата, дошъл заедно с другите да види какво ще направи тази девойка и сам тръпнеше от нетърпение и надежда. И ето че тя се изкачи на хълма, зарови ръце в изпепелената земя и започна своето удивително магическо действо. Земята се преобрази и пред очите му изникнаха Меадските градини. Чародейството й изпълни въздуха с нежност, цветове и благоухания, Морган усети в гърдите си невероятно сладостна болка и заплака.
Образите изчезнаха. Той отново се озова в къщурката. Усети как тя отдръпна пръстите си. Отвори очи и грубо ги избърса с опакото на ръкава си. Тя го гледаше.
— Истина ли бе това? — попита той. Гласът му трепереше, въпреки усилието му да бъде спокоен. — Действително ли се е случило? Да, нали?
— Да — отвърна тя.
— Ти си върнала Градините. Защо?
Усмивката й бе лека и нежна.
— Защото Дуорфите се нуждаят от нещо, в което да повярват отново. Защото умират.
Морган си пое дълбоко дъх.
— Ти можеш ли да им помогнеш, Куикнинг?
— Не, Морган Лех — отвърна тя за негово разочарование. — Аз не мога.
Тя се сля за миг със сенките на стаята.
— Сигурно ти ще можеш един ден. Но засега трябва да дойдеш с мене.
Планинецът се колебаеше, несигурен.
— Къде?
Тя вдигна изключителното си лице отново в светлината.
— На север, Морган Лех, към Дарклин Рийч. Да намерим Уокър Бо.
Пи Ел стоеше в един ъгъл на малката спалня, напълно забравен в този момент. Не му се нравеше това, което става. Не му се нравеше как девойката докосна Планинеца и как той откликна на докосването й. Него тя не беше го докосвала така. Неприятно му стана и от това, че девойката знаеше името на Планинеца. Знаеше името и на другия, на онзи Уокър Бо. А неговото не знаеше.
Тогава тя се обърна към него и го включи в разговора с Морган Лех, като обясни и на двамата, че трябва да тръгнат на север, за да намерят онзи трети човек. Когато го откриеха, щяха да тръгнат да търсят талисмана, който тя беше изпратена да вземе. Тя не им каза какъв беше този талисман, а и двамата не я попитаха. Сигурно поразителното й въздействие върху тях, помисли си Пи Ел, ги караше да приемат всичко, което им казваше, без да задават въпроси. Те й вярваха. На Пи Ел никога не му се беше случвало такова нещо. Но той интуитивно знаеше, че това момиче, това дете на Краля на Сребърната река, това създание с чудодейна магическа сила, не лъжеше. Знаеше, че тя не е способна на това.
— Нуждая се от помощта ти — каза тя отново на Планинеца.
Той погледна Пи Ел.
— А ти идваш ли?
На Пи Ел му хареса как онзи зададе въпроса. В гласа му имаше внимание, може би дори страх. Той се усмихна непроницаемо и кимна. Разбира се, Планинецо, но само, за да ви убия и двамата, когато реша, каза си наум.