Планинецът отново се обърна към момичето и започна да обяснява нещо за две възрастни Дуорфски жени, които бе измъкнал от трудовите лагери, и за това, че трябва да узнае дали са в безопасност, поради някакво обещание, което бил дал на свой приятел. Той не откъсваше очи от момичето, сякаш от нейния вид зависеше животът му. Пи Ел тръсна глава. Този със сигурност не беше опасен за него. Изобщо не разбираше защо момичето смяташе участието му за необходимо за откриването на този мистериозен талисман.
Куикнинг каза на Планинеца, че сред хората, които я съпровождаха, имало един, който можел да узнае какво е станало с Дуорфските жени и да се погрижи за тях. Тя ще го помоли да го стори незабавно.
— Щом е така, ако съм ти необходим, ще дойда с тебе — обеща Морган Лех.
Пи Ел извърна очи. Планинецът щеше да дойде, защото нямаше избор, защото момичето го бе покорило напълно. Това се четеше по очите на младежа; той бе готов на всичко за нея. Пи Ел разбираше това чувство. Донякъде даже и сам го споделяше. Единствената разлика помежду им беше в намеренията.
Пи Ел отново се запита как ли би изглеждала смъртта на момичето. Питаше се какво ли щеше да открие в погледа му.
Куикнинг заведе Морган до леглото и го остави да си почине. Пи Ел мълчаливо напусна стаята и излезе вън на светло. Затвори очи и остави лицето си да се къпе в топлината на слънчевите лъчи.
VIII
Кол Омсфорд беше затворник в Южното око от осем дни, когато разбра кой го беше хвърлил там. Тази килия беше целият му свят — това шестметрово помещение, високо в черната гранитна кула, тази каменна клетка с единствената й желязна врата, която никога не се отваряше, с прозореца с метални решетки, с един сламеник за спане, дървена пейка, малка маса и два стола. През деня светлината се процеждаше през решетките на тънки, сиви ивици и изчезваше нощем. Той успяваше да надникне през пролуките на решетките и да види сините води на Езерото Дъга и зеления килим на дърветата. Понякога успяваше да зърне прелитащите птици, жерави и чайки, и да чуе самотните им писъци.
Дочуваше воя на вятъра, който се спускаше от Руне надолу през каньоните, където минаваше Мермидон. Случвало се беше да чуе и вой на вълци.
Понякога до него достигаха кухненски миризми, но те нямаха нищо общо със собствената му храна. Нея той получаваше върху табла, подпъхната през долния отвор на желязната врата, незнайно от кого. Изяждаше храната, а таблите трупаше до вратата. Някакъв постоянен глух шум се носеше от дълбините на крепостта, вибрация, която първоначално напомняше огромна машинария, а после може би по-скоро земен трус. Той се предаваше по камъка на кулата и когато Кол долепяше ръце на стените, чувстваше потръпването му. Всичко беше затоплено, подът и стените, вратата и прозорецът, камъкът, зидарията и металът. Той не разбираше как е възможно това, когато нощите бяха толкова пронизващо студени, но все пак беше възможно. Понякога му се струваше, че чува стъпки край вратата си — не когато му носеха храната, а в други моменти, когато всичко беше притихнало и единственият шум бе жуженето на насекомите сред дърветата в далечината. Стъпките не приближаваха, но само преминаваха без да забавят ход. Не се знаеше и откъде идват — може би от горе или долу, както и отвън.
Чувстваше се наблюдаван, не често, но все пак достатъчно, за да го усети. Чувстваше нечии очи насочени към него, които го изучаваха, може би изчакваха. Не можеше да определи откъде го наблюдават, струваше му се, че отвсякъде. Понякога си мислеше, че чува дишане, но когато се опиташе да се заслуша, долавяше само своето.
Прекарваше повечето си време в размисъл, защото нямаше кой знае какво друго да прави. Можеше да яде и да спи; можеше да кръстосва килията и да гледа през пролуките на решетката. Можеше да се заслушва; можеше да вдъхва вкуса и миризмата на въздуха. Но както установи, размисълът беше най-доброто упражнение, което поддържаше разума му буден и свободен. Поне мислите му не бяха затворници. Заплашваше да го овладее чувството на пълна изолация, защото бе откъснат от всичко и всички, които познаваше, без ясна причина и цел и то от палачи, които внимателно се пазеха в тайна. Толкова много се тревожеше за Пар, че чак му се плачеше. Имаше чувството, че е забравен и пренебрегнат от целия свят. Светът си живееше и без него, може би всичко, което някога познаваше, се бе променило. Времето се точеше в бавен, безкраен низ от секунди, минути и часове, а много скоро и дни. А той се губеше сред сенки, полусветлини и почти пълна тишина. Съществуването му бе лишено от смисъл.