Поддържаше го само мисълта. Непрестанно мислеше за това как би могъл да избяга. Вратата и прозорецът бяха здраво вградени в каменната крепостна кула, а подът и стените бяха непроницаеми. А и без друго нямаше никакъв инструмент. Опитваше се да чуе кой патрулира отвън, но усилието му беше безплодно. Опитваше се да зърне кой му поднася храната, но той нито веднаж не се показа. Бягството изглеждаше невъзможно.
Обмисляше също някаква възможност да даде знак на някого, че е тук. Можеше да пъхне парче плат или хартийка с бележка през решетките на прозореца, но на кого? Най-вероятно вятърът щеше да я отвее в езерото или сред планините и никой нямаше да я намери. Или поне не навреме. Мислеше си да вика, но знаеше, че е толкова високо и далече от всякакви минувачи, че няма кой да го чуе. Той непрекъснато надничаше към околността, когато беше светло и нито веднаж не видя дори и един човек.
Накрая се напрегна да си представи какво става отвъд вратата му. Опитваше се да се опре на сетивата си, но когато това се оказа неуспешно, напрегна въображението си. Палачите му придобиваха множество лица и схеми на поведение. Развихряха се какви ли не интриги и конспиративни заговори и всички подробности на неговото въвличане в тях. Пар и Морган, Падишар Крийл и Дамсон, Дуорфи, Елфи и Южняци идваха в черната кула да го освободят. Смели спасителни групи се отправяха насам. Но всички усилия се проваляха. Никой не успяваше да стигне до него. Най-накрая всички се отказваха от опитите си. Отвъд стените на Южното око животът безгрижно продължаваше да си тече.
След една седмица подобно самотническо съществуване Кол Омсфорд се предаде на отчаянието.
И тогава, на осмия ден след неговото затваряне, се появи Ример Дал.
Бе късен следобед, дъждовен и сив. Тежки буреносни облаци забулваха небето, светкавици проблясваха през процепите като зловещи паякови мрежи, гръмотевиците се търкаляха из мрака и отекваха дълго и протяжно. Летният въздух бе просмукан от влажни изпарения и в килията на Кол бе студено. Той стоеше до решетките на прозореца и надничаше през процепите, заслушан в бученето на Мермидон, който се блъскаше долу между скалите на каньона.
Когато чу да се превърта ключалката на вратата му, в първия момент той не се помръдна, сигурен, че има грешка. После видя как вратата започна да се отваря, зърна я с крайчеца на окото си и мигновено се обърна.
Появи се една забулена фигура, висока, тъмна и внушаваща страх, без лице, ръце и крака, като призрак, дошъл от нощта. Кол веднага го помисли за Шадуин, зае отбранителна поза и затърси като обезумял из внезапно отеснялата килия някакво оръжие, с което да се защити.
— Не се плаши, Равнинецо — успокои го призракът с един странно познат, шептящ глас. — Тук си в безопасност.
Призракът затвори вратата след себе си и пристъпи в слабо осветената стая. Кол видя първо черния плащ с емблемата на бялата вълча глава, после лявата ръка с ръкавица до лакътя и мършавото тясно лице с необикновено червеникава брада.
Ример Дал.
Кол мигновено си спомни обстоятелствата около своето залавяне. Беше проникнал заедно с Пар, Дамсон и Мол през тунелите на Тире в изоставения, дворец на някогашните крале и оттук братята Омсфорд бяха отишли сами в Шахтата да потърсят изчезналия Меч на Шанара. Той бе останал на пост пред входа на подземието, където се предполагаше, че се намира Мечът, докато брат му влезе вътре. Тогава видя Пар за последен път. Някой го хвана отзад, удари го до безсъзнание и го отвлече. И досега не знаеше кой е бил той. Логично бе да се предположи, че е Ример Дал, човекът, който преди седмици бе дошъл по следите им във Варфлийт и оттогава насам ги преследваше надлъж и шир из Четирите земи.
Главният Преследвач приближи на няколко крачки до Кол и се спря. Грубоватото му лице бе спокойно и вдъхваше увереност.
— Почина ли си?
— Глупав въпрос — отвърна Кол преди още да помисли. — Къде е брат ми?
Ример Дал сви рамене:
— Не зная. За последен път го видях, когато изнасяше Меча на Шанара от подземието.
Кол смаяно зяпна.
— Ти си бил там, вътре?
— Да.
— И си оставил Пар да вземе Меча на Шанара? Ей така, просто си го оставил да си отиде с него?
— Защо не? Той му принадлежи.
Искаш да кажеш, че не те интересува дали Мечът на Шанара е в негови ръце? — попита недоверчиво Кол. — Че това е без значение за тебе?