Положи усилие да размисли. Докато още можеше да мисли, разсъждаваше той, нямаше да заспи. Припомни си отново разговора с Гримпонд, отново в съзнанието му изплуваха думите на духа и той отново се опита да изтълкува тяхното значение. Гримпонд не бе споменавал Залата на Кралете, когато му казваше къде да намери Черния камък на Елфите. Дали Уокър просто беше го разбрал неправилно? Или е бил подведен съзнателно? Дали в думите на Гримпонд се криеше някаква доза истина?
Мислите на Уокър се объркаха, разумът отказваше да му се подчинява. Затвори очи в отчаяние и после с труд ги отвори отново. Дрехите му бяха студени и мокри от собствената му пот. Цялото му тяло трепереше. Дишаше накъсано, погледът му беше помътнял, преглъщаше все по-трудно. Такова умопомрачение — как би могъл да разсъждава? Искаше му се просто да легне и…
Желанието му да заспи го овладяваше и той изпадна в паника. Размърда се и започна да трие колена в камъка, докато ги разкървави. Болката ще ме държи буден, мислеше си той. Ала едва я усещаше.
Отново се замисли за Гримпонд. Представяше си как призракът тържествува над неговата участ, как се радва на нея. Причу му се неговият изкусителен глас. Гневът му вля известни сили. Нещо трябваше да си спомни, помисли в отчаяние той. Нещо, което Гримпонд му беше казал, че трябва да помни.
Моля те, не ме оставяй да заспя!
Кралската зала не откликна на неговата молитва; статуите си оставаха безмълвни, безразлични и потънали в забрава. Планината чакаше.
Аз трябва да се освободя!, простена безмълвно той.
И тогава в съзнанието му изплуваха виденията, най-вече първото от трите, които му бе показал Гримпонд. Беше застанал в един облак над всички, които сянката на Аланон бе призовала в Рога на Пъкъла и беше заявил, че по-скоро ще се прости с ръката си, отколкото да помогне на Друидите да се върнат. После видението го представяше точно с осакатялата ръка. Спомни си го и осъзна, че се беше изпълнило.
Опита се да прогони обзелия го ужас и отпусна глава върху камъка на пещерата. Разплака се. Почувства как сълзите, размесени с пот, се стичат по лицето и парят очите му. Агонията бе плод на собствения избор.
Не, само не това!
И все пак много добре разбираше, че трябва.
Плачът му се превърна в див смях, който дълго отеква из празната гробница. Тръпки го побиха. Почака ехото да стихне и отново вдигна очи. Беше към края на силите си; съдбата му беше решена. Щеше да се освободи или сега, или никога. А начинът бе само един.
Налагаше се да приеме този факт, да отхвърли всякакви емоции, да събере сетни сили. Огледа пещерата и най-сетне откри онова, което му трябваше. Една скала, която приличаше по форма и размери на секира, назъбена от едната страна, достатъчно твърда, за да не се разбие при падането от покрива на залата, откъдето е била откъртена по време на битката преди четири века между Аланон и змията Валг. Скалата лежеше на двадесет крачки от него и едва ли някой би могъл да я достигне. Но той трябваше. Извика магическата си сила, доколкото му бе останала, стремейки се да запази спокойствие. Скалата започна бавно да се премества към него, стържещият звук прониза тишината на пещерата. Усилието го замая, треската го изгаряше, гадеше му се. Но той продължаваше да придвижва скалата напред.
Най-сетне успя да я достигне със свободната си ръка. Освободи магията и дълго време не можа да дойде на себе си. После се протегна и се вкопчи в скалата. Бавно се опита да я вдигне. Видя му се неимоверно тежка, толкова тежка, че не беше сигурен, че ще успее, да не говорим…
Не можа да довърши мислите си. Трудно му беше да мисли за онова, което се канеше да направи. Довлачи скалата съвсем близо, опря се здраво на колене, пое си дълбоко дъх и издигна скалата над главата си. След моментно колебание, обзет от мъка и страх, я захвърли надолу. Тя се блъсна в каменната му ръка, между лакътя и китката, и то с такава сила, че цялото му тяло се разтърси. Болката бе толкова пронизваща, че едва не изпадна в безсъзнание. Виеше от пристъпите й, чувстваше се така, сякаш вътрешностите му се разкъсват. Просна се по очи, едва си поемаше дъх. Каменната секира падна от безчувствените му пръсти.
Тогава осъзна, че нещо се бе променило.
Повдигна се и погледна към ръката си. Вкаменената й част бе смазана на мястото на удара. Дланта и китката му бяха останали завинаги свързани с Асфинкса в мрака на това тайнствено място в дъното на пещерата. Но останалата част от ръката бе освободена.