Той коленичи, потресен, без да може дълго време да повярва. Гледаше смазаната си ръка, посивелите жилки на плътта над лакътя, а долу — смазаната каменна длан. Чувстваше ръката си тежка като олово и вдървена. Отровата, проникнала в нея, продължаваше своето разрушително действие. Целият се тресеше от болка.
Но беше свободен! Господи, беше свободен!
Неочаквано в отвъдната килия се чу слабо и далечно прошумоляване, нещо се размърда, сякаш се бе събудило. Уокър Бо се смрази до мозъка на костите от страх, когато си даде сметка какво бе станало. Викът му го бе издал. Килията отвъд беше Тронната зала, именно там някога беше живяла змията Валг, пазителка на мъртвите.
И можеше да е още жива.
Уокър се изправи; на краката си, виеше му се свят. Но без да се оставя на умората и болката, се повлече към тежките, обковани с желязо входни врати, откъдето бе влязъл тук. Абстрахира се от всички шумове наоколо, от всичките си мисли и насочи усилията си само към това да се довлече до коридора, който водеше навън. Ако змията беше жива и го откриеше сега, това щеше да бъде краят му.
Имаше късмет. Змията не се появи. Нищо не се появи. Уокър достигна вратите, които извеждаха от гробниците и си запроправя път през мрака навън.
Той никога не разбра как точно се случи всичко. Някак си успя да премине през Залата на Кралете, покрай Баншите, чието виене можеше да подлуди всеки и покрай Сфинксовете, чийто поглед можеше да превърне човека в камък. Той чу воплите на Баншите, почувства изгарящия поглед на Сфинксовете и преживя ужаса на древната магическа сила на планината, когато тя искаше да го хване в капан, да го превърне поредната си жертва. И все пак се изплъзна с някаква крайна решимост. Проправяше си път с желязна воля, въпреки умората и болката, на косъм от лудостта. Може би магията също му дойде на помощ. Помисли си, че е възможно. Магията, в края на краищата бе непредсказуема, вечна мистерия. С мъка си проправяше път през почти непрогледния мрак и фантомните образи, покрай каменните стени, които заплашваха да се срутят над него, надолу из тунели, в които нито можеше да види, нито да чуе нещо. Но най-сетне бе свободен.
Излезе навън призори. Слънчевата светлина бе хладна и бледа, едва се прокрадваше зад облаците, които скриваха небето. Все още ръмеше дъжд след бурята предишната нощ. С ръка под дрехата си като наранено дете, той се заспуска надолу по планинската пътека към равнините на юг. Изобщо не се обърна назад. Едва виждаше нещо пред себе си. Крепеше се с последни сили на краката си. Беше почти безчувствен, дори към болката от отровата. Стъпваше като на пружини. Вятърът развяваше черната му коса и брулеше до сълзи пребледнялото му лице. Беше като призрак на лудостта, зареян сред сивата мъгла.
Мрачния чичо, припомни си той шепота на Гримпонд и се разсмя весело.
Загубил беше напълно представа за времето. Слабата слънчева светлина не успяваше да разсее дъждовните облаци и денят бе сив и неприветен. Следи се появяваха и изчезваха, безкрайна върволица от скали, дефилета, каньони и склонове. Уокър вървеше сляп за всичко това. Знаеше само, че се спуска, пробивайки си път надолу, за да излезе от скалите, да се върне в света, който така глупаво беше напуснал. Знаеше, че се опитва да спаси живота си.
По пладне най-сетне излезе от планините и навлезе в Шейлската равнина — една опърпана и залутана човешка останка, толкова болен и отслабнал, че бе изминал половината път по очукания черен камънак на равнината преди да разбере къде се намира. Когато най-сетне видя, силата му го напусна. Сви се, увит в дрехата си. Усещаше острите ръбове на камъните да се впиват в кожата на ръцете и лицето му, без да обръща внимание на болката, проснат по лице от изтощение. След известно време запълзя към спокойните води на езерото. Местеше се бавно и с болка напред и влачеше остатъка от вкаменената си ръка. В умопомрачението си мислеше, че ако успее да достигне брега на на Рога на Пъкъла, ще може да потопи смазаната си ръка и смъртоносните води ще неутрализират отровата, която го убиваше. Това беше безсмислено, но за Уокър Бо лудостта се бе превърнала в мерило за живот.
Провали се дори в това дребно усилие. Твърде слаб, за да измине повече от няколко метра, той падна в безсъзнание. Последното нещо, което си спомняше, бе колко мрачно бе посред бял ден. Светът бе място на сенки.
Заспа и сънува, че сянката на Аланон дойде при него. Тя излезе от пенливите, кипнали води на Рога на Пъкъла, тъмна и мистична, материализира се от отвъдния свят на нищото, към който принадлежеше. Протегна се към Уокър и го изправи на крака, вля му нова сила, върна му яснотата на мислите и представите. Призрачна, полупрозрачна, тя витаеше над тъмните, зеленикави води — и все пак докосването й бе невероятно човешко.