Уокър Бо се хвана здраво за живота, който обичаше.
III
Коглин заведе Уокър Бо в Сторлок. Макар и на кон, те не смогнаха да пристигнат преди свечеряване. През деня, слънчев и топъл, успяха да излязат от Драконовия зъб и кривнаха на изток през Рабските равнини, после през Истландските гори на Среден Анар към легендарното селище на Сторите. Смазан от болка и обзет от мисли за смъртта, Уокър остана буден през по-голямата част от времето. Въпреки това никога не бе сигурен къде е и какво става с него, единственото, което усещаше, беше клатушкането на коня и постоянните уверения на Коглин, че всичко ще бъде наред.
Не беше съвсем сигурен, че Коглин му казва истината.
Сторлок беше смълчан, прохладен и прикътан в сянката на дърветата — едно убежище от задухата и праха на равнините. Някакви ръце се протегнаха да поемат Уокър от седлото, от дъха на пот и равномерното полюшване, от усещането, че смъртта може да го призове всеки момент. Не знаеше как така все още беше жив. Необяснимо беше. Около него се бяха събрали облечени в бяло фигури, подкрепяха го, успокояваха го. Това бяха Сторите, Джуджетата-лечители на Селището. Всеки знаеше кои са Сторите. Те владееха най-напредналото лечебно изкуство в Четирите земи. Уил Омсфорд бе учил някога при тях и стана лечител, единственият по рода си южняк. Шеа Омсфорд беше излекуван след нападение в Уолфсктаг. По-рано бяха водили и Пар при тях, когато го зарази отровата на върколаците от Старо бърдо. Уокър го беше довел. Сега беше ред на Уокър да бъде спасен. Но Уокър не се надяваше на това.
Някой приближи чаша до устните му и някаква странна течност потече надолу по гърлото му. Почти мигновено болката спря и той почувства, че дрямката го оборва. Никак не би било лошо да поспя, неочаквано за себе си реши той. Сънят беше добре дошъл. Пренесоха го в централната лечебна сграда и го настаниха в задното крило, откъдето през завесите се виждаше гората, стена от тъмни стволове, застанали като часови. Съблякоха го, завиха го в одеяла и му дадоха да пие още нещо, една горчива течност, след което го оставиха да спи.
Заспа почти веднага.
Докато спеше, треската му премина и изтощението изчезна. Болката продължаваше, но някак притъпена, сякаш не беше част от него. Той потъна в топлите и удобни завивки и дори сънища не нарушаваха спокойния му мир. Нямаше видения, които да го стройват, нито черни мисли да го държат буден. Аланон и Коглин бяха забравени. Мъката от загубата на ръката му, усилието да избяга от Асфинкс и Залата на Кралете и кошмарното усещане, че съдбата му вече не е в негови ръце — всичко беше забравено. Обзе го пълен покой.
Не знаеше колко дълго бе спал. Бе загубил чувството си за време, за движението на слънцето по небесния свод, за смяната на деня от нощта и обратно. Когато отново започна да идва на себе си, като изплува от мрака на съня в някаква полудрямка, ненадейно му се явиха спомени от детството, кратки картини от неговия живот в дните, когато за първи път научаваше да се спращя с чувството за неудовлетворение и удивление пред това кой бе той и какво бе неговото предназначение.
Спомените бяха ярки и силни.
Беше все още дете, когато за първи път осъзна, че му е дадена магическа сила. Тогава не я наричаше магия; никак не я наричаше. Смяташе, че всички притежават подобна сила. Смяташе, че е като другите. По онова време живееше с баща си Кенър и майка си Рисе в Хартстоун на Дарклин Рийч и нямаше други деца, с които би могъл да се сравнява. Това се случи по-кьсно. Майка му първа му каза, че има необикновени способности и това го прави различен от другите деца. Още виждаше пред очите си лицето й, когато се опитваше да му обясни това — дребните й чувствителни черти, бялата й кожа, контрастираща с гарваночерните коси, винаги сплетени и обкичени с цветя. Все още чуваше ниския й глас, на който не можеше да се устои. Рисе. Той дълбоко бе обичал своята майка. Самата тя не притежаваше магически способности; беше от рода Бо, а магията идваше от страна на баща му, от страна на рода Омсфорд. Беше му казала всичко това в един разкошен септемврийски ден, когато дъхът на умиращи листа и горящо дърво изпълваше въздуха. Сложи го да седне срещу нея и му се усмихваше окуражително, докато говореше, като неуспешно се опитваше да скрие собственото си притеснение.
Това бе едно от нещата, които магията му помогна да постигне. Помогна му да усеща какво чувстват другите хора — това не се отнасяше за всички, но почти винаги за неговата майка.