— Магията, която имаш, Уокър, те прави особен — му каза тя. — Това е талант, който трябва да цениш и за който да се грижиш. Зная, че някой ден той ще те вдъхнови за велики дела. Ще извършиш нещо велико с него.
Година след този разговор тя почина. Разболя се от треска и въпреки собствените си лечителски дарби не можа да си помогне.
Той остана да живее с баща си и „дарбата“, с която според майка му бе надарен, бързо се разгръщаше. Магията му даваше неподозирани възможности, даваше му прозрение. Откри, че често долавя у хората неща, за които другите не подозираха — промени в настроението и характера, чувства, за които са си мислели, че са тайна, мненията и представите им, нуждите и надеждите, дори мотивите за постъпките им. В Хартстоун винаги имаше посетители — отбиваха се пътници, дребни и едри търговци, дървари, ловци, дори Преследвачи — и Уокър разбираше всичко за тях без те и дума да отворят. Той им говореше за едно или друго, разкриваше им онова, което успяваше да отгатне за тях. Тази игра го забавляваше. Някои от гостите се плашеха и баща му нареждаше да престане. Уокър се подчиняваше. По онова време вече бе открил в себе си и нова, по-интересна способност. Откри, че може да общува с животните от гората, с птиците и рибите, дори с растенията. Усещаше техните чувства и мисли точно така, както при хората, въпреки че техните чувства и мисли бяха по-недоразвити и ограничени. Губеше се с часове по разходки и изследователски пътешествия, изпъстрени с въображаеми приключения. Твърде рано се посвети на това, да изучава живота.
С течение на времето стана ясно, че специалните прозрения на Уокър му бяха от помощ и в училище. Започна да чете от библиотеката на баща си почти веднага щом узна как буквите от азбуката образуват думите върху протритите страници на бащините му книги. Овладя математиката без всякакво усилие. Възприемаше науките по интуитивен път. Почти нямаше нужда от обяснения. По някакъв начин схващаше нещата сам. Особено се пристрасти към историята; имаше невероятна памет за неща, места, събития и хора. Започна да си води бележки, да записва всичко, което научаваше, да събира знания, за да може един ден да ги предаде на другите.
С възрастта отношението на баща му към него започваше да се променя. Първоначално той отпъждаше своите подозрения, сигурен, че греши. Но това чувство не го напускаше. Най-сетне реши да запита баща си какво има и Кенър — висок, слаб, чевръст човек, с големи и умни очи, с говорен дефект, с който упорито се бе борил, и с художествени заложби — призна на сина си, че подозренията му са основателни. Самият Кенър не притежаваше магически способности. Като млад бе забелязал някакви зачатъци, но те бяха изчезнали малко след като бе излязъл от момчешката си възраст. Същото бе станало с баща му и дядо му и с всеки Омсфорд от поколения насам чак до Брин. Но с Уокър изглежда не беше така. Магията на Уокър изглежда все повече се засилваше. Кенър му каза, че се страхува, че способностите му могат да се развият в непредвидима и неконтролируема степен. Но и и той каза същото, което бе казала Рисе — че не бива да се подтискат, че магията е дарба, която винаги има някакво специално предназначение.
Скоро след това той разказа на Уокър историята магическите способности на рода Омсфорд, за Друида Аланон и Момичето от равнината Брин и за завета на Аланон към Брин. Уокър беше на дванадесет години, когато чу тази история. Тогава поиска да узнае какъв е бил този завет. Но баща му не можеше да му каже. Той знаеше само историята на неговото предаване по кръвна линия в целия род Омсфорд.
— Магията се проявява и в тебе, Уокър — бе казал той. — Ти от своя страна ще я предадеш на своите деца, а те — на своите, докато един ден се яви потребност от нея. Такъв е заветът, който си наследил.
— Но кому е необходим завет без предназначение? — бе запитал Уокър.
А Кенър бе отвърнал:
— Магията винаги има предназначение — дори когато ние не знаем какво е то.
Почти година след това, когато Уокър се разделяше с детството и навлизаше в младостта, магията му разкри, че има и друга, по-мрачна страна. Уокър установи нейната разрушителна сила. Понякога, най-често когато бе гневен, чувствата му се превръщаха в енергия. В такива случаи той можеше да премества предмети и да ги разрушава без дори да ги докосне. Понякога можеше да извиква един вид огън. Това не беше обикновен огън; не гореше като обикновения и беше различен по цвят, нещо като кобалтов. Най-често огънят не му се подчиняваше, а действаше безконтролно. Нужни му бяха седмици наред, за да се научи да го подчинява на собствената си воля. Опита се да скрие своето откритие от баща си, но баща му все пак научи за него, както обикновено узнаваше всичко за своя син. Макар че нищо не каза, Уокър усети дистанцията между тях да се увеличава.