Завърта рязко кормилото и се влива в потока коли на път за дома си.
— Синди — извика той — прибрах се. Мълчание. — Синди? Къде си, скъпа?
Телефонът иззвъня и той сграбчи слушалката.
— Ало, Синди?
— Здравейте, мистър Морисън — каза Донати. Гласът му беше любезен, но делови. — Струва ми се, че трябва да уредим един дребен въпрос. Ще ви бъде ли удобно да наминете към пет часа?
— Вие сте отвлекли жена ми!
— Точно така — изкиска се снизходително Донати.
— Моля ви, пуснете я — избърбори Морисън. — Това няма да се повтори. Беше грешка, неволна грешка. Дръпнах от цигарата само три пъти и бог ми е свидетел, че дори не ми достави удоволствие!
— Колко жалко! Мога ли да разчитам, че ще се явите в пет часа?
— Моля ви — каза Морисън и едва не се разплака. — Моля…
Донати затвори телефона.
В пет следобед в приемната нямаше друг, освен секретарката, която го поздрави с лъчезарна усмивка, сякаш не забелязваше бледото му лице и раздърпаните дрехи.
— Мистър Донати — съобщи тя по вътрешната уредба. — Търси ви мистър Морисън — кимна на Морисън. — Заповядайте.
Донати чакаше пред познатата стая, придружен от някакъв тип, облечен във фанелка с надпис: „Усмихни се“, с телосложение на горила и с пистолет в ръка.
— Вижте какво — обърна се Морисън към Донати. — Можем да измислим нещо, нали? Ще ви платя. Ще ви дам…
— Млък — каза човекът с тениската.
— Радвам се да ви видя — каза Донати. — Съжалявам, че трябва да се срещнем при такива злополучни обстоятелства. Обещавам ви, че ще побързаме и жена ви няма да пострада… този път.
Морисън напрегна мускулите си.
— Хайде, няма смисъл — посъветва го Донати, на лицето му се появи гневна усмивка. — Ако ме нападнете, нашият Джънк ще ви удари с пистолета, а жена ви няма да избегне наказанието. Съгласете се, че всичките ви опити са обречени на неуспех.
— Върви по дяволите!
— Ако получавах по петаче всеки път, когато са изразявали подобни чувства, досега да съм се пенсионирал. Нека това ви послужи за урок, мистър Морисън. Когато някой романтик се опита да стори добро дело и не успее, той получава медал. Но ако прагматикът постигне успех, неизменно го пращат по дяволите. Да вървим.
Джънк направи знак с пистолета.
Двамата последваха Морисън в стаята. Той се вцепени: късата зелена завеска беше дръпната. Джънк го смушка с пистолета. Морисън си помисли:
„Навярно така са се чувствали свидетелите на кремирането в газовите камери.“
Надникна през прозорчето. Синди стоеше насред стаята и се озърташе смутено.
— Синди — извика Морисън отчаяно. — Синди, те…
— Стъклото е специално и тя не може да ви чуе, нито да ви види — каза Донати. — Е, да започваме. Прегрешението не беше много голямо, затова смятам, че трийсет секунди ще бъдат достатъчни. Хайде, Джънк.
Горилата натисна бутона с едната си ръка, а с другата притискаше здраво пистолета в гърба на Морисън.
Това бяха най-дългите трийсет секунди в целия му живот.
Когато всичко свърши, Донати постави ръка на рамото му и го попита:
— Да не ви е лошо?
— Не — отвърна с немощен глас Морисън. Беше облегнал чело върху стъклото, краката му трепереха. Обърна се и видя, че Джънк е изчезнал.
— Елате с мен.
— Къде отиваме? — попита Морисън с безразличие.
— Струва ми се, че дължите на жена си някакво обяснение.
— Как да я погледна в лицето? Как да й кажа, че аз…
— Мисля, че ще останете изненадан.
В стаята имаше само едно канапе. Синди седеше на него и хлипаше безпомощно.
— Синди — каза нежно Морисън.
Тя вдигна поглед, очите й бяха уголемени от сълзите. Прошепна:
— Дик? О, господи!
Той я прегърна. Синди промърмори с притиснато към гърдите му лице:
— Двама мъже се вмъкнаха у дома. Отначало помислих, че са крадци, после се уплаших да не ме изнасилят. Те превързаха очите ми и ме закараха някъде и… и… о, това беше ужасно.
— Шшт! — прошепна Морисън.
— Защо! — попита тя и го погледна. — Защо трябваше да го…
— Заради мен. Трябва да ти разкажа нещо, Синди.
След като се изповяда, Морисън замълча за миг, после каза:
— Предполагам, че ще ме намразиш, и то с пълно право.
Той гледаше мрачно в пода. Синди обгърна лицето му с ръце и го обърна към себе си.
— Не — отвърна тя, — не те мразя.
Морисън вдигна очи, онемял от изненада.
— Струваше си да го изтърпя. Бог да благослови тези хора — освободиха те от страшен затвор.
— Вярно ли е това, което казваш?
— Да — отвърна Синди и го целуна. — Хайде да си вървим. Чувствам се по-добре, дори много, много по-добре.
Телефонът позвъня отново след седмица. Морисън позна гласа на Донати и побърза да каже: