Дворецът се опитал да ги вразуми. Положили усилия да стегнат дисциплината в корпуса. През 1618 година султан Осман се опитал да ги прегази: те го убили, както бе добре известно на Яшим, като смазали тестисите му — екзекуция, която не оставя следи по тялото. Човекът бил специален, затова и отредената му смърт била специална, при това напълно подходяща за член на императорското семейство. Години по-късно, през 1635 година, Мурад IV събрал 30 000 еничари и ги повел на смърт към Персия. Но и тогава корпусът оцелял.
Бавно и много мъчително, османците осъзнали, че вече не са в състояние да се защитават подобаващо. Макар на еничарите да не можело да се разчита, те продължавали да се смятат за най-великата бойна сила вътре в империята. Народът се страхувал от тях. В търговията използвали привилегиите си и се превръщали в опасни конкуренти. Дължали се агресивно и нагло, обикаляли надменно улиците на града в пълно бойно снаряжение, хулели и псували всички наред. Пред двореца Топкапъ, между „Света София“ и Синята джамия имало открито място, наречено Ат мегдан, някога древен византийски хиподрум. На него се издигал огромен чинар, около който еничарите се събирали открай време, винаги когато възникнела беда, тъй като петнистият, на места обелен дънер на еничарското дърво се издигал в центъра на света им; мястото се намирало в самия център на отоманското правителство, а „Света София“ била в сърцето на религията им. Под клоните на чинара еничарите споделяли и мъка, и тайни, замисляли бунтове и отмъщения. На поклащащите му се клони увисвали труповете на онези, които се осмелявали да престъпят волята им: министри, везири, служители от съдилищата. Тук се отдавали на жаждата си за кръв, като тероризирали не един и двама слаби и нерешителни султани.
Междувременно земи, завоювани от армиите на султана в името на исляма, попадали обратно в ръцете на неверниците: унгарците първи си върнали изгубеното. В Египет албанецът Али паша използвал опита, натрупан по време на нашествието на Наполеон, за да обучи фелахите9 и да ги превърне във войници по западен образец. Най-тежкият удар бил нанесен, когато се откъснала и Гърция, разположена на крачка от сърцето на империята, където всеки втори бил грък или говорел гръцки. Не можело да се отрече, че египтяните успешно удържали фронта известно време. Те били добре обучени, дисциплинирани, разчитали на безупречна тактика и модерни пушки. Султанът бързо осъзнал какво става и започнал да обучава своя войска, която по нищо да не отстъпва на египетската — Новата гвардия на сераскера.
Това се бе случило преди десет години. Султанът издал нареждане еничарите да приемат западните методи — също като Новата гвардия — с пълното съзнание, че по този начин ще ги предизвика и засегне. Веднага щом разбрали за промените, еничарите се надигнали. Те яростно бранели привилегиите си, и естествено се обърнали срещу двореца и онези аджамии от Новата гвардия. Само че вече се били превърнали в затъпяла мързелива маса. Хората ги ненавиждали. Султанът бил готов да ги разгроми. Когато еничарите преобърнали казаните си в нощта на 15 юни, бил необходим само един ден да се постигне със съвременни средства онова, което никой не успял да извърши за цели триста години. До вечерта на шестнайсети ефикасната съвременна артилерия сринала казармите на бунтовниците, превръщайки ги в димящи руини. Мъртвите били вече хиляди: останалите побягнали, за да се спасят, и били довършвани по улиците на града, из горите отвъд градските стени, из рововете и пещерите, където потърсили убежище, с надеждата да оцелеят.
Това беше травма, разсъждаваше Яшим, от която империята все още се възстановяваше. А навярно имаше и такива, които никога нямаше да се възстановят.
9.
Мъж в кожена престилка, омазан в мръсотия чак до лактите, работеше над фенер на улицата, пред дюкяна си. Стиснал маша, той нагъваше калаени листа и ги спояваше с бързина и умение, на които Яшим мълчаливо се възхищаваше. Най-сетне мъжът вдигна въпросително поглед.
— Искам да ми кажеш цената за нещо необичайно — предпазливо поде Яшим. — Гледам, че добре се справяш с големи предмети.
Мъжът изсумтя доволно.
— Какво ще искаш, ефенди?
— Казан. Ама да е голям — висок колкото мен, на крачета. Можеш ли да го направиш?
Мъжът се изправи, вдигна ръка към врата си и се намръщи.
— По това време на годината не се търсят казани — отбеляза той.
Яшим го изгледа изненадано.
— Можеш ли да го направиш? Правил ли си преди?
Отговорът на ковача го изненада.
— Почти всяка година. Продавам големи казани за гилдията на чорбарите. Трябват им за градската процесия.