Истината бе, че Мина започваше да се отегчава от ролята на болногледачка. Искаше й се да поизлезе, особено след като навън ставаше нещо вълнуващо. Бе особено убедителна и успя да потуши съмненията на приятелката си.
— Просто… там просто не се чувствам на сигурно място — призна Прийн.
— Глупости, миличка. Аз ще съм до теб и ще намерим приятеля ти. Може дори да се позабавляваме, кой знае? Няма страшно. Същото е, като да си тук. Дори е по-безопасно.
По-късно Прийн щеше да си спомни тези думи.
116.
По същото време Яшим вече обръщаше внимание на втория си посетител.
Още докато се качваше по стълбите, Палевски бе усетил аромата, който идваше откъм стаята на Яшим, ала този път остана разочарован. Усети лекия мирис на лук, може би на варени моркови, ала не успя да разбере какво е приготвил приятелят му. Можеше да е какво ли не. След това забеляза обувките — чифт здрави кожени сандали.
Яшим си има компания, предположи той. Почука на вратата.
Наложи се да почака малко, след това вратата се открехна.
— Добре, че си ти — въздъхна евнухът, отвори вратата широко и дръпна приятеля си вътре.
Палевски за малко да изпусне торбата. Яшим бе стиснал огромен кухненски нож, не че имаше значение. Остана поразен, когато видя огромен мъжага, проснат по корем на килима, увит и овързан в чаршаф.
— Трябваше по някакъв начин да се справя с този маниак — обясни Яшим. — Завързах му китките с края на чаршафа, но идеите ми се изчерпаха.
Палевски мигаше недоумяващо. Погледна приятеля си, след това проснатото на пода тяло. Забеляза, че непознатият диша тежко.
— Струва ми се — подхвърли тихо той и заопипва кръста си, — че това ще ти трябва.
Подаде дълга корда от усукани копринени и златни нишки.
— Беше част от официалния ми тоалет, от сарматското величие, ако мога така да се изразя.
Двамата вързаха здраво китките на мъжа зад гърба му. Яшим освободи чаршафа и го уви около краката му. Непознатият лежеше толкова кротко, че Палевски не можа да повярва в думите на Яшим.
— Борец ли? — След това безмълвно оформи с устни думата „Еничар?“
— Не се притеснявай, нещастникът не чува. Не, не е еничар. Още по-странно е. И много по-лошо, отколкото си мислех. Виж, трябва незабавно да отида в двореца. Представа нямам какво щях да правя с този, ако не беше дошъл. Ще останеш ли? Наглеждай го. Сритай го, ако се опита да шава.
Палевски го гледаше ужасен.
— За Бога, Яш. Не можем ли просто да го предадем на нощната стража?
— Няма време. Дай ми един час. Има хляб и маслини. След това можеш да го зарежеш тук. Ако се освободи, добре, въпреки че няма да е зле да го праснеш с тиган по главата, преди да си тръгнеш. Направи го заради мен.
— Добре, де, добре, ще остана — изпъшка Палевски. — Знаеш, че не дойдох заради това. Едната вечер — разговор на четири очи със султана. Втората вечер — спокойна вечеря с приятели. Третата вечер — безмълвно бдение над глухоням убиец. Трябва да пийна — реши той и придърпа торбата.
Яшим вече не го слушаше.
— Двойно съм ти задължен — подхвърли през рамо и се втурна навън, прескачайки стълбите.
117.
„Кара Давут“ бе винаги оживена в петък вечер. Дюкянджиите и съдържателите на кафенета закачваха фенери над вратите, защото след посещението си в джамията семействата се разхождаха по улички и сокаци, спираха, за да пийнат шербет, редяха се на опашка или се настаняваха по кафенетата. Наоколо се гонеха деца, промъкваха се през тълпата, крещяха, смееха се, а родителите им добродушно се провикваха след тях. По масите в кафенетата се бяха скупчили млади мъже. Онези, които можеха да си позволят нещо за пиене, бяха насядали, а останалите се бяха подпрели на лакти и се опитваха да зърнат местните момичета, увити в чадра47 и яшмак48, които ситнеха благопристойно край родителите си, ала същевременно даваха знаци на младежите, ако не с походката, то с движенията на главите и ръцете.
Яшим не си въобразяваше, че тази вечер атмосферата е различна. Улицата бе пълна с народ, както обикновено, дори имаше повече хора от друг път, ала децата бяха по-тихи, сякаш ги държаха изкъсо, групите младежи изглеждаха по-нагъсто скупчени и по-големи, но по-притихнали от друг път.
Сякаш всички бяха затаили дъх в очакване. Докато приближаваше към палата, това впечатление не се разсея. Така и не успя да си намери стол и реши, че и носачите са решили да дадат своя принос към хаоса в града. Дори да не бяха бивши еничари, те си оставаха груба сган, мъже, готови да насъскат тълпата или първи да надигнат глас, щом усетеха удобна възможност.