Той подтичваше по улици и сокаци, и докато се оглеждаше, с изненада установи, че не вижда войници. Нямаше ги малобройните роти, които сераскерът трябваше да постави по кьошетата на града. Кога ли щеше да ги изпрати?
Получи частичен отговор, щом изскочи от лабиринта улички зад „Света София“ и попадна на откритото пространство между джамията и стените на сарая. Група униформени гвардейци затичаха към него с викове. Забеляза, че зад тях има още войници, част от тях на коне, няколко роти бяха строени в бойна готовност, другите се бяха отпуснали кротко на земята, кръстосали крака, в очакване да получат инструкции. Зад тях забеляза оръдия и мортири49.
Разположението на тези момчета тук вещаеше нещастие, каза си той. В същия миг двама от войниците стигнаха до него и му препречиха пътя.
— Забранено е да се минава. Трябва да се върнеш!
Бяха насочили пушки към гърдите му.
— Имам спешна работа в двореца — сопна се Яшим. — Пуснете ме.
— Съжалявам, приятел. Имаме заповед. Никой не може да минава.
— От сераскера? Кажи къде е?
Застаналият по-близо до него войник се смути.
— Не мога да кажа. Така или иначе, зает е.
Вторият войник се намръщи.
— А ти кой си?
Яшим разбра, че не бива да изпуска този шанс. Вдигна пръст.
— Не. Ти ми кажи кой си! Искам ранга ти и номера. — Не познаваше добре военната организация, ала се надяваше думите му да прозвучат по-уверено, отколкото се чувстваше. — Сераскерът никак няма да се зарадва, когато научи.
Войниците се погледнаха.
— Ами не знам — измърмори единият.
— Много добре знаеш кой съм — настоя Яшим. Дълбоко се съмняваше, ала поне гневът в гласа му бе неподправен. — Яшим Тогалу. Главният офицер по разузнаването на сераскера. Мисията ми е неотложна.
Войниците се размърдаха.
— Или ме отведете до Имперската порта незабавно, или ще поискам да говоря с командващия офицер.
Един от войниците се огледа. Черната внушителна порта бе само на стотина метра. Командирът им… кой знае къде се беше запилял.
— Хайде, върви — реши бързо войникът и махна с ръка. Яшим мина покрай него с бърза крачка.
След като се отдалечи, единият от младежите въздъхна с облекчение.
— Добре поне, че не му казахме имената си.
118.
Яшим усети как настръхва, докато минаваше покрай войниците, седнали мирно на земята. Очакваше всеки момент да получи ново предизвикателство, да го забавят. Беше достатъчно някой да извика и всичко щеше да свърши.
Ето го и викът. Първо един, последван от втори. Мъжете наоколо се надигнаха.
Нито един обаче не погледна към него. Последва нов вик:
— Пожар!
Яшим се обърна и проследи протегнатата ръка на мъжа. Над главите им, зад силуета на голямата джамия небето бе озарено както в ранна утрин. На запад пламтеше зарево. И се надигаше над град Истанбул. Докато наблюдаваше, светлината пожълтя и затрепка.
Няколко секунди той остана като хипнотизиран.
Войниците около него изглеждаха напрегнати, посягаха към пушките в очакване на заповеди.
Яшим затича.
119.
Прозорчето на решетката се отвори, когато Прийн и Мина стигнаха коридора в основата на стълбите, ала те се измъкнаха навън, без да кажат и дума, вирнали високо брадички. На улицата се сръчкаха и изкискаха.
Десет минути вървяха на изток и се опитваха да си намерят стол-носилка, поне един, за да се качи Прийн. На излизане от къщата бе изпънала гръб, но сега се облягаше на Мина и се оглеждаше жадно, сякаш е била на легло цял месец, а не някакви си два дни. Неколцина мъже ги позяпаха любопитно, ала накрая тя реши, че повече не може да изтърпи.
— Къде са красивите войници? — попита.
Мина изсумтя.
— А пък аз си мислех, че искаш да се поразходиш с приятелката си! Как може да си такава, Прийн. — След това се огледа и сви рамене. — Одеве бяха десетки, честна дума. Трябва да призная, че и аз съм разочарована. Ама къде са носачите?
— Няма нищо — усмихна се Прийн и погали ръката на приятелката си. — Засега съм добре.
На улицата зад тях настана суматоха. Все едно че гукат гълъби, помисли си Прийн. Обърна се и видя мъж да тича към тях. Беше с брада и червен фес с бял пискюл. Във всяка ръка носеше по една факла.
— Пожар! Пожар! — разкрещя се неочаквано той. Зави към стената. Чу се шум от счупено стъкло, мъжът се втурне отново напред и хукна по улицата.
— Пожар!
Сега вече носеше само едната факла, а в другата бе стиснал бутилка. Лисна съдържанието й пред една врата.
— Пожар!
— Какво правиш? — развика се Прийн и се отскубна от Мина, притиснала ръка към устата си.