Едно от момичетата ахна, когато евнухът пристъпи зад нея. Той постави пръст на устните си и се наведе.
Докато бе жив, Яшим нямаше да забрави гледката. Валиде султан бе застанала на вратата към покоите си, начело на група жени от харема, които се изнизваха бързо покрай нея и заставаха до стената. Бяха поне сто жени, може би дори повече, предположи Яшим, някои облечени, други полуголи. Личеше, че някои стават от сън, защото бяха все още в нощни роби.
От другата страна на двора се бяха подредили евнусите, и черните, и белите, до един наконтени в бляскавите си одежди. По тюрбаните им лъщяха скъпоценни камъни. Бяха поне триста души, предположи Яшим, шумоляха и шушукаха също като накацали по някое дърво гълъби.
Евнусите се смълчаха, обърнаха се към вратата под прозореца на Яшим и бавно се отдръпнаха, за да застанат в шпалир. Сега Яшим ги виждаше по-добре, дори позна някои от тях. Забеляза кожи от норка, кашмирени кафтани, брошки и скъпоценни камъни. Приличаха по-скоро на свраки, отколкото на гълъби, привлечени от блясъка, тласкани от нещо по-силно от тях да трупат злато и диаманти в гнездата си.
Надигна се на пръсти, за да види кой идва, макар вече да знаеше. Кислар ага имаше достолепен вид в огромна шуба, поела част от влагата във въздуха, така че козината блестеше. Обсипаната му с пръстени ръка стискаше жезъл. Лицето му бе почти скрито от огромен тюрбан от бял муселин, увит около конусообразна червена шапка, символ на положението му. Яшим така и не успя да види изражението му. Затова пък забеляза как останалите евнуси свеждат погледи към земята, сякаш не смеят да го погледнат в очите. Яшим познаваше тези очи, кръвясали очи, обрамчени от бръчки, хлътнали над месестите бузи. Лицето му носеше отпечатъка на злото.
Евнусите се бяха отдръпнали от пътя му и той бе застанал между двете редици подчинени, изправил се срещу валиде в другия край на двора. Не вдигна ръце, за да даде сигнал да замълчат. Просто не се налагаше. Никой не смееше да шукне.
— Часът настъпи.
Говореше с тънкия си вреслив глас.
— Ние, слугите на султана, провъзгласяваме часа.
Ние, слугите на султана се събираме, за да го защитим.
Ние, които коленичим край трона му, крепим тайнството на властта.
Ние ще говорим със сина ти, нашия повелител и господар, нашия падишах!
Гласът на главния евнух се извиси още повече.
— Часът настъпи!
Неуверен вик се изтръгна от евнусите.
— Часът! Часът!
Валиде султан не трепна, освен да потропне с изящния си крак по каменната настилка.
Главният евнух вдигна ръце, извил пръсти като орлови нокти.
— Знамето трябва бъде развято. Гневът на Аллах и на хората трябва да бъде потушен. Ще се отдръпнем от бездната на неверниците и ще вдигнем меча на Осман, за да защитим вярата! Това е нашият път!
Написано е, че знаещите ще приближат и ще се слеят със Същността. Халиф и султан, Повелител на хоризонти, това е неговата съдба. Хората се надигнаха, олтарите са готови. Аллах ни пробуди в единайсетия час, в Часа на възвръщането!
— Въведете го! — изрева той с ужасен глас. Сви пръсти в хлабави юмруци и ги отпусна. Гласът му се превърна в дрезгав шепот. — Разкрийте Същността.
И за валиде, както и за Яшим, представлението изглеждаше като някакво подобие на цирк. Тя обърна глава към една от прислужниците си и Яшим забеляза съвършения й профил, все още красив, разпозна ленивия надменен поглед, когато се обърна отново към главния евнух. Този поглед вещаеше опасност. Запита се дали Кислар ага е наясно.
— Кислар — заговори тя звънко и пренебрежително. — Някои от дамите тук не са подходящо облечени. Искам да ти напомня, че нощта е хладна. Да не говорим, че и ти не си подходящо облечен.
Тя вирна леко брадичка, сякаш го оглеждаше. Евнухът присви вбесен очи.
— Не, Кислар, тюрбанът ти е наред. Защо обаче ми се струва, че си се накичил с моите бижута?
Браво, помисли си Яшим и сви юмрук. Валиде определено знаеше как да използва дадената й информация.
Ноздрите на главния евнух се разшириха, ала той бързо сведе поглед. Яшим не можа да прецени дали това движение — предизвикано от жена с повече власт от неговата — го извади от релси, или той се стъписа, защото забележката бе съвсем неочаквана. Кислар отвори уста и я затвори отново, сякаш не можеше да изрече намислените думи.
Гласът на валиде се стелеше като коприна.
— И си убил заради тях, нали, Кислар?
Евнухът вдигна показалец и го насочи към валиде. Яшим забеляза, че чернокожият трепери.
— Те са… нужни са ми за властта! — изписка той. Вече импровизираше, защото бе въвлечен в спор, който не бе предполагал, че ще се наложи да води, и който не можеше да спечели. Властта му се стопяваше с всяка изречена дума.