Слугинчетата вече се бяха отдръпнали от прозореца. Яшим ги последва и заслиза по стълбите към стаята на пазачите.
Остана за момент пред вратата на архива. Какво да каже на младежа?
Натисна дръжката и отвори. Ибу бе вътре, стиснал лампа.
— Какво стана? Чух викове.
Вдигна лампата по-високо, за да освети коридора зад Яшим.
— Какво има? — попита Яшим.
Ибу надникна над рамото му. Колебаеше се.
— Сам ли си? Ами… Аз… аз… стори ми се, че чух нещо. — Той вдигна ръка и си повя с длан. — Боже, колко е горещо.
Яшим се усмихна.
— Много скоро наистина ще стане горещо, ако не спрем пожара.
— Така е — отвърна Ибу с плаха усмивка.
Яшим се подпря с длан на касата на вратата и сведе поглед към пода. Помисли си как са оставили Ибу съвсем сам на работното му място, докато останалите евнуси лаеха по султана насред двора на валиде. Помисли си за малката черна врата, през която бе минал, и за групата мъже, събрали се при Еничарското дърво. Почти не му бе останало време. Нито за въстанието в града, нито да убеждава султана какво става. Конспираторите имаха нужда от начин, по който да се свързват помежду си — от човек, който да отнесе мистичната прослава на султана до бунтовниците.
Бе им нужен посредник. Бе им нужен човек, който да съобщи навън какво става в затворения свят на харема.
Усети как в гърлото му се надига буца.
— Какъв пожар, Ибу? — попита тихо той.
На Яшим не му бе нужно да вижда лицето на младежа. Не искаше да се убеждава, че е бил прав, че Ибу е повратната точка на заговора. Ала разбра всичко от начина, по който архиварят заекна. Много просто, нито един архивар, затворен между четирите стени тук, не можеше нито да види, нито да чуе разгорелия се навън пожар, който самият Яшим бе зърнал малко преди да влезе в полуизоставения дворец.
Ибу е знаел предварително какво ще се случи.
С огромно нежелание вдигна поглед към лицето на младежа.
— Нищо не излезе, Ибу. Главният евнух е мъртъв. Не очаквай друг да дойде.
Погледна към струпаните свитъци до вратата. Лампата трепкаше и съскаше. Яшим стисна очи и ги отвори отново. Пламъкът гореше, без да трепва.
Ибу се обърна и внимателно остави лампата на масата. Държеше я за основата, сякаш се канеше да направи жертвоприношение, сякаш се молеше. Младежът наблюдаваше малкият кръгъл пламък и нещо в тъгата, изписала се по лицето му, напомни на Яшим за мъжа, чийто труп лежеше изоставен в мокрия двор. Преди години Кислар ага сигурно е приличал на Ибу. Бил е нежен и слаб. Бил е очарователен. С времето бе надебелял, ала преди и той е бил красив.
— Нищо не е свършило, Ибу — изрече бавно той. — Трябва да им кажеш. Трябва да спреш онова, което предстои. Часът не е настъпил.
Ибу дишаше бързо. Ноздрите му се бяха разширили.
Внимателно отдръпна пръсти от лампата. След това вдигна ръка и подръпна меката част на ухото си.
Яшим се ококори.
— Дарфур? — попита.
Младият мъж го погледна и поклати глава.
— Там няма нищо. Само колиби и крокодили в реката. Малки прасенца се крият из храстите, има и кучета. Той ми каза, че трябва да дойда. А и аз исках да дойда.
Яшим прехапа устни.
— Имам четирима братя и шест сестри — продължи Ибу. — Какво друго можех да направя? От време на време ни пращаше по малко пари. Когато се издигна, прати да ме доведат.
— Ясно.
— Той е чичо на мама — обясни Ибу. Яшим кимна. — Брат на дядо ми. Аз наистина исках да дойда. Въпреки че знаех какво ще ми направят с ножа, исках да дойда. Не се страхувах.
Не, помисли си Яшим, ти си оцелял. Независимо дали е било гняв или отчаяние, едното или другото ти е помогнало до оцелееш. При него бе гневът. Ами при Ибу? Кално село, пълно с крокодили, а ножът, размахан в пустинята, посочвал пътя към бягството.
— Слушай ме внимателно, Ибу. Каквото се е случило, не може да бъде променено. Вече нямаш на кого да разчиташ, но аз съм готов да се застъпя за теб. Сега трябва да ме придружиш и да съобщиш на мъжете навън, че играта е свършила. Часът е отминал. Направи го, Ибу, направи го, преди да измрат още хора.
Ибу потръпна и прокара ръка по лицето си.
— Ти… ти ще ме защитиш ли?
— Ако тръгнеш с мен сега, да. Ти трябва да отнесеш новината. Къде те чакат? Под дървото ли?
— Под Еничарското дърво, да — прошепна Ибу.
Трябва да тръгваш, помисли си Яшим, за да не му дадеш време да се уплаши. Върви, преди да е станало прекалено късно.
Стисна ръката на Ибу.
— Ела — подкани го той.