Яшим вече не виждаше лицето на сераскера на фона на пламъците зад гърба му, ала го чу да хихика, доволен от собствената си находчивост.
— Идвам от двореца — обясни Яшим. — Султанът е в безопасност. Имаше нещо като заговор…
— Заговор ли? — Сераскерът облиза устни.
— Да. Евнусите се бяха надигнали, водени от Кислар ага. Искали да върнат часовника назад. Да възстановят еничарите. Всичко бе написано в карагьозкото стихотворение — помните ли го?
Сераскерът изпусна шумно дълго сдържания въздух.
— Престани, Яшим. Това няма никакво значение. Сам знаеш, че няма. Евнуси. Султани. Това беше краят на султана. Ферман? Наистина ли вярваш, че ферманът ще доведе до някакви промени? Нали го видя днес стария пияница? Защо си въобразяваш, че някой от тях може да направи нещо? Че те са половината от проблема. Ферманът ще бъде още един никому ненужен лист хартия. Равенство, дрън-дрън. Има само едно равенство под това небе и то е да си в строя, да си рамо до рамо с войника до теб, готов да изпълняваш заповеди. И сами можехме да се сетим за тази работа, още преди години, само че се изродихме.
— Еничарите ли?
Сераскерът изсумтя развеселен.
— Еничарите и руските им приятелчета. Предполагам, че някои от тях живеят в Русия. А бунтовниците искат помощта на Русия.
— Кой ви предупреди? — попита Яшим. — Едва ли е бил Деренцов.
Сераскерът се изсмя.
— На Деренцов не му трябват пари. Твоят приятел от каретата. Белязания.
Яшим се намръщи.
— Потьомкин ли? Той ли е бил информаторът ви?
— Отначало ме информираше Потьомкин. Само че той беше прекалено скъп. И много опасен.
Яшим наблюдаваше мълчаливо сераскера.
— Значи сте намерили друг, който да ви държи в течение за заговора на еничарите. Намерили сте си някой безопасен, някой по-незабележим.
— Точно така. Евтин и никому ненужен информатор. — Сераскерът се ухили и очите му заблестяха от удоволствие. — Открих теб.
— Аз ви казах времето, когато ще избухне бунтът.
— Много повече, много повече. Ти поддържаше мита за заговора жив, нали? Ти ми помогна да създам тъкмо атмосферата, от която се нуждаех. Градът е в паника. Те вече са победени. И еничарите. И хората. А сега и дворецът.
Той прокара доволно длан по гърдите си.
— На теб съм готов да ти там избор. Живот или смърт. Дали не трябва да кажа — преданост към държавата или… романтична привързаност към остарелите традиции. — Той замълча. — Към империята. Изборът е направен. Или по-точно казано, ще бъде направен след… — той извади лъскавия си часовник — след приблизително осемнайсет минути. Изборът е между тежестта на историята и традициите, тази тежест, притиснала ни като купола на катедралата на Юстиниан, и новото начало.
— Ами хората? — понечи да го прекъсне Яшим.
— Хората ли? — Сераскерът обърна глава, сякаш искаше да се изплюе. — Светът е пълен с хора. Тук сме заели добра позиция, нали? — продължи след кратко мълчание. — Ще наблюдаваме оттук как гори градът. А с утрото ще настъпи нова ера. Ера на действието, чиста. Родът на Осман ни служи добре. Реформи ли? Ферман ли? Празни приказки са това. Системата е прогнила, тя се разпада, така че няма начин да се направи реформа. Трябва ни ново начало. Трябва да пометем целия боклук — и тесните панталони, и султаните, и евнусите, и цялото шушукане в мрака. Потиска ни автокрацията, която дори не е в състояние да направи онова, което желае. Империята има нужда от правителство, което да пипа с яка ръка. Трябва да управляват хора, които знаят как се командва. Помисли само за Русия.
— Русия ли?
— Русия е непристъпна. И без царя ще покори целия свят. Без разните князе и аристократи, и придворни. Представи си само какво би било, ако се управляваше от експерти, инженери, войници. И това ще стане, ала няма да е в Русия. Ще се случи тук. Трябва ни руската система — контрол над труда. Контрол над информацията. Това е нещо за теб, стига да го искаш. Казвал съм, че те бива. Съвременната държава се нуждае от уши и очи. Ще имаме нужда от тях утре, когато изгрее първият ден на Отоманската република.
Яшим не откъсваше поглед от него. Спомни си сераскера такъв, какъвто го видя за пръв път — настанил се на дивана, кръстосал крака в тесни панталони, защото не искаше да седне на масата с гръб към стаята. Страхотен западняк би излязло от него, няма що. Заради това ли бе цялата работа?