— Република ли? — повтори той непознатата дума. Помисли си за султана, за валиде и за всички жени в двора. След това си спомни фанатичния блясък в очите на евнусите и неочакваната смърт на началника им.
Сераскерът е знаел, че ще се съберат заедно. А Яшим лично бе убедил султана да позволи артилерията да навлезе в града.
— Точно така — потвърди сераскерът. — Това беше краят на старите слабаци. Ще ми дрънкат те за традиции! Обикалят гнездото си като пилци. Опитват се да отблъснат историята.
Той се изправи.
— Приеми цялата работа като… операция. Ще боли, разбира се. Ножът на хирурга е безпощаден, но поне изрязва гнилото място.
Яшим усети как сърцето му се свива. Затова пък умът му се проясни.
Сераскерът продължаваше да обяснява:
— За пациента агонията носи облекчение — разсъждаваше той. — Можем да бъдем модерни, Яшим. Налага се да бъдем модерни. Наистина ли мислиш, че модерността е нещо, което може да бъде купено? Модерността не е стока. Тя е състояние на ума.
Нещо проблесна в спомените на Яшим. Той се опита да го задържи. Беше неуловима сянка, необичаен подбор от думи, каквито бе чувал и преди. Сераскерът не млъкваше; той усети как споменът отлита.
— Това е състояние на силите на властта. Старата власт е минало. Трябва да мислим за новата.
— Ние ли?
— Управляващите. Учените хора. Хора като мен и като теб.
Никой, помисли си Яшим, не е като мен.
— Хората имат нужда от напътствия. Това не се е променило. Променя се начинът, по който ги ръководят.
Всички сме различни. Аз не съм като другите.
Аз ще остана свободен.
127.
— Ще слизам — обясни тихо сераскерът. — А ти — ти оставаш тук. Мислех да дойдеш с мен, но вече няма значение.
Той даде знак с пистолета и Яшим пристъпи изпод арката на наклонения покрив.
— Сега бавно ще си разменим местата — предложи сераскерът. Няколко секунди пристъпваха предпазливо, докато сераскерът се озова под арката.
— Виждаш ли, няма да те застрелям. Все още си мисля, че може да решиш друго — когато войската започне да се оттегля, когато целият град пламне.
Яшим не го слушаше. Сераскерът забеляза, че очите му са се плъзнали настрани и евнухът се е ококорил. Успя да овладее импулса да се обърне назад. Подобна тактика за отвличане на вниманието му бе позната.
Изненадата на евнуха обаче не бе престорена. На стълбите зад сераскера се бяха появили две изумителни фигури. Единият беше тъмнокос, другият рус, бяха облечени като правоверни, ала бе готов да се закълне, че последния път, когато ги бе виждал в британското посолство, бяха с дълги сака и вратовръзки.
— Excusez-moi — започна русият. — Mais… parlais-vous franqais50?
Сераскерът се завъртя, сякаш някой го бе прострелял.
— Това пък какво е? — изсъска той и зяпна обезпокоен Яшим.
Яшим се усмихна. Русокосият младеж гледаше покрай сераскера към него и бе вдигнал ръка да помаха.
— Je vous connais, m’sieur51. Познаваме се, нали? Аз съм Компстън, а това е Файзърли. Вие сте историкът, нали?
В гласа му прозвуча отчаяние, което според Яшим бе съвсем на място.
— Двамата са служители в британското посолство — обясни той на сераскера. — Много по-модерни са, отколкото изглеждат в момента. И много ефикасни в работата си, както бихте казали вие.
— Ще ги убия — изсъска сераскерът. Насочи пистолета си към тях и младежите отстъпиха.
— На ваше място не бих сторил подобно нещо — предупреди го Яшим. — Републиканската ви зора много бързо ще се превърне в мрак, ако предизвикате британските военни кораби да похлопат на портите ни.
— Няма значение — отвърна сераскерът. Вече бе успял да възвърне самообладанието си. — Кажи им да се махат.
Яшим понечи да заговори, ала още първите му думи бяха заглушени от силен тътен, който прозвуча като далечна гръмотевица. Земята потрепери.
Когато експлозията заглъхна, сераскерът бръкна за часовника си и прехапа устни.
Прекалено рано, помисли си той. След това си каза, че няма значение. Нека да започнат обстрела.
Зачака, без да откъсва поглед от часовника си.
Петнайсет секунди. Двайсет секунди. Време бе оръдията да загърмят.
По челото му изби пот.
Последва нов тътен, малко по-слаб от първия.
Сераскерът вдигна поглед и погледна победоносно Яшим.
Само че Яшим му бе обърнал гръб. Бе застанал на покрива, вдигнал високо ръце, загледан към града, а наметалото му плющеше на вятъра.