Сложи тигана на печката, докато маслото се разтопи, след това разбърка пълнените с месо топчета с дървена лъжица. Замисли се дали да не направи доматен сос от пюрето, което имаше, но после реши, че топчетата са готови и е твърде гладен, затова просто пресипа всичко в чиния и смля малко черен пипер отгоре.
Трябваше да признае, че не са от най-вкусните, малко попрегорели в края, но въпреки това му се усладиха. Сипа си чай, разбърка вътре захар, запали си цигара и се отпусна на дивана, загледан в следите от дъждовните капки. Дъждът бе спрял и немощното зимно слънце се опитваше да се покаже за малко, преди да потъне в нощта.
Палевски бе почти прав, помисли си той. Опасно тържество — винаги гост, никога играч. Длъжен си да си наблизо, в готовност, макар объркан и безпомощен, докато се вихри грандиозната битка между старото и новото, между спомените и надеждите, битка, която никога няма да бъде спечелена. И щеше да стане така, ако не бе поговорил с артилерийския капитан, който обърна оръдията навреме.
След малко започна да оглежда стаята. Дори не помръдна, просто местеше очи от един предмет на следващия, преди погледът му да попадне на онова, което търсеше. Протегна се и го взе в ръка с усмивка — малка кама с емайлирана дръжка и ножница във формата на полумесец. Извади острието до средата, за да се възхити на съвършената стомана, след това го върна на мястото му и чу тихото звънтене, когато пасна в ножницата.
Стомана от Дамаск, специално закалена, съвършенство, постигнато благодарение на хилядогодишен опит. Колкото повече труд и усилия влагаха, толкова по-малко личеше това. Запита се дали тя ще я оцени, не че имаше значение. Това бе красива и неповторима вещ. Опасна, но чудесна за защита. Може би понякога ще я поглежда в ледения си северен свят и ще си спомня моменти от миналото, които ще я карат да се усмихва.
Държа камата в длан няколко минути, замислен за нея. След това се намръщи и я остави настрани, стана и се изми в легена.
130.
— Наредено ни е да не пускаме никого, докато не утихнат безредиците — обясни икономът, запречил с едрото си тяло входа на посолството.
— Няма никакви безредици — отвърна Яшим.
Икономът сви устни.
Яшим въздъхна и му подаде малко пакетче.
— Ще го предадете ли на нейно превъзходителство княгинята?
Икономът погледна пакета и изсумтя.
— За кого да й предам?
— Ами… кажете, че е от един турчин.
— Яшим!
Евгения слизаше бавно по стълбите, стиснала перилата с една ръка, притиснала другата към бузата си.
— Заповядай!
Икономът отстъпи, Евгения пое ръцете на Яшим и го поведе към канапето. Икономът се засуети около тях.
— Всичко е наред — успокои го тя. — Приятели сме.
— Това е от господина, ваше превъзходителство.
Подаде й пакета и отстъпи.
— Донеси чай за посетителя, ако обичаш — нареди Евгения. След като икономът излезе, тя остави пакета в скута си и погледна госта в очите.
— Ние май… ще се връщаме вкъщи. — Неочаквано се усмихна и стисна ръцете му. — Деренцов — съпругът ми — е бесен. И много уплашен. Решил е, че някой го е предал.
Яшим бавно кимна.
— Знаеш кой го е направил, нали? — Евгения отметна глава назад и го погледна с бегла усмивка. — Всички си мислят, че си дребен, незначителен служител. Само че ти се оказа много хитър.
Забеляза, че Яшим свежда очи.
— Искаш ли да ти разкажа? — попита тихо той. Тя поклати глава.
— Така само ще развалим всичко. Имам дълг към съпруга си, а някои тайни няма да мога да опазя. Тази сутрин се развилня, крещеше, че бил компрометиран. Нямал друг избор, освен да си подаде оставката. Решил е да се върне в Санкт Петербург и да се изправи пред царя.
— И да се потопи в света на баловете, официалните вечери и дамите с ветрилата. Знам.
— Ще бъде истински кошмар.
— Ала ти имаш дълг към съпруга си.
Двамата се разсмяха тихо.
— Какво е това? — попита тя и посегна към пакета в скута си.
— Отвори и виж.
Евгения го отвори и внимателно проследи пръстите му, докато Яшим й показваше тайния механизъм, който освобождаваше камата от ножницата.
— Напомня ми за нещо — отбеляза закачливо тя. — За някого.
Очите им се срещнаха и закачливият поглед се стопи.
— Според мен едва ли…
— Едва ли ще се срещнем отново. Така е. Затова пък… аз винаги ще мечтая за теб.
— Ако разкажа на дамите в Санкт Петербург?
— Да не си споменала и дума!
Евгения поклати прелестната си глава.
— Няма — обеща тя. — И думица няма да обеля.
Наведе се напред, наклони глава настрани и черна къдрица се изплъзна от кока й.
— Целуни ме — помоли тя.