Сред калдъръма започваха да се събират локви, преливаха една в друга, търсеха си посока, в която да се оттекат. Щом откриеха, поемаха капка по капка, втурваха се сляпо напред, ала безпогрешно намираха пътя надолу по хълма. От време на време спираха, събираха се на малко езерце и отново се отправяха в настойчиво търсене на Босфора, очертавайки всяка своя стъпка с кал, съчки, косми и трохи. Прекосиха ширналата се пред тях улица, ала от другата страна, пред стълбите, отвеждащи надолу към наскоро завършената Джамия на победата край брега, отново се събраха в локва.
Дъждът не спираше да вали и пълнеше каналните тръби. В часа, когато звездите започват да избледняват на източния небосклон, пазачът на джамията изпрати двама работници да проверят накъде върви пороят, който заплашваше да се излее по циментовите подове и да съсипе килимите. Мъжете метнаха вълнените си плащове, разперили лакти, за да ги задържат над главите, и се заизкачваха по стълбите.
На около сто и осемдесет метра нагоре по хълма те откриха, че на улицата се е образувало езеро, и предпазливо започнаха да ръчкат калната вода с пръчки.
Най-сетне откриха отточната тръба и се заеха да я отпушат: отначало с пръчките, а след това, когато се наложи да хлътнат чак до брадичките в мръсна вода и премръзнаха до кости — с ръце и крака. Пречеше някакъв мек вързоп, така омотан с върви, че нито един от двамата не успя да го измести с крак, докато се редуваха кой да се натопи по за няколко секунди в ледената помия. Най-сетне, малко преди зазоряване, те успяха да вмъкнат дебела пръчка между вързопа и стената на канала и да го повдигнат достатъчно, така че водата пое по отредения й път с клокочене.
Работникът, хлътнал чак до гърдите, стиснал препятствието, най-сетне успя да види нещо, което приличаше на огромен пуяк, натъпкан с плънка и готов за печене.
В следващия миг разбра какво гледа и му прилоша.
12.
Яшим се претърколи в леглото, наметна джелабата, пъхна краката си в чехли, грабна торбата си, закачена на кука, и излезе на улицата. След три завоя се озова на сокака „Кара Давут“, където изпи три чаши гъсто сладко кафе, изяде един бюрек и пържен тестен сладкиш, обилно залят с мед. Нощем, когато хората лежат будни и обмислят планове, докато сънят не ги покори, на Яшим често му се случваше да си мечтае как ще се махне от жилището си и ще си наеме по-светъл и просторен дом, с красива гледка. Представяше си малка библиотека с уютно, добре осветено кътче, където да чете, кухнята му щеше да е прекрасна, с килер, където да спи слугата, който да му пали сутрин огъня и да му носи кафе. Понякога си фантазираше, че от библиотеката се вижда Босфорът, друг път — от кухнята. Водата щеше да хвърля причудливи отблясъци по тавана, а през отворения прозорец да се промъква летният бриз.
Ала сутрин, щом слезеше по „Кара Давут“, неизменно решаваше, че ще остане да живее на същото място. Щеше да остави книгите си да излъчват своя светлина в сумрака, от кухнята, както обикновено, щеше се разнася мирис на кардамон и джоджен, а прозорците все така ще се потят. Щеше да продължи да се изкачва и слиза по стълбите, да си удря главата в горния праг на портата, когато бе невнимателен. И всичко това, защото „Кара Давут“ беше уличка по негов вкус. Откакто откри това кафене и собственикът запомни как обича кафето — без подправки, с много малко захар, колкото за вкус, — той се чувстваше щастлив тук. Хората го познаваха, ала не му досаждаха с въпроси и не клюкарстваха. Не че той даваше повод за клюки. Яшим живееше тихо, скромно и безупречно. В петъците ходеше с тях на джамия. Плащаше си сметките. В замяна не искаше нищо повече освен да бъде оставен на мира, докато пие сутрешните си кафета, да наблюдава преминаващия по улицата пъстър народ, продавачите на риба да му махат с ръка и да му разказват новини за богатия улов или да посещава либийския пекар, за да си купи от прекрасния му хляб, поръсен с какви ли не семена.
Дали това бе истина? Можеше ли да твърди чистосърдечно, че не иска тези хора да го закачат и предпочита да го оставят на мира? Не само тези хора, ами които и да са. Сераскерът търсеше услугите му, султанът го викаше при себе си, продавачът на риба му намигаше, всеки ден му сервираха кафето точно според вкуса. Това ли бяха връзките, които искаше да има? Понякога му се струваше, че използва умението да остава невидим като защитна стена, нещо като стратегия, като неестествена театрална превзетост, характерна за малките кастрирани момченца, които порастват и стават пазители в услуга на някое семейство, влачат се мудно, докато изпълняват задълженията си, цупят се, мрънкат, пърхат нервно с ръце, готови да притиснат длани към сърцето си. Може би отчуждението бе подобен театрален похват, към който бе прибягнал, тъй като агонията му бе прекалено натрапчива и мъчителна и по друг начин не би могъл да я понесе. Друг бе въпросът, че подобна преструвка бе твърде прозрачна и крехка.