Яшим погледна към улицата. Имам с висока бяла шапка подигна черната си роба, за да не се измокри в една локва, и мина безмълвно покрай кафенето, без дори да вдигне поглед. Момче вестоносче, стиснало в ръка писмо, притича и спря пред съседно кафене, за да го упътят. От обратната посока един овчар размахваше лескова сопа и се опитваше да държи стадото от едната страна на улицата, не спираше да говори на добичетата, без дори да забелязва людете по улицата, сякаш се намираше по пустите хълмове някъде в Тракия. Две забулени жени се бяха упътили към банята; чернокож роб зад тях носеше вързопи чисти дрехи. Носач, превит надве под тежестта на кошницата, теглеше няколко мулета, натоварени с цепеници, а хлапетии гърчета се провираха между потракващите копита на животните. Зададе се закръглен гаваз17, нахлупил червен фес, затъкнал пистолети на колана; минаха двама арменски търговци — единият размахваше броеница, а другият отброяваше с финия си пръст зърно по зърно на своята, докато разговаряха.
Едно време ги мразеше до един, заради нещата, които той никога нямаше да има — не просто децата, които нямаше да тичат и да играят на дама с неговите, ами нямаше да познае жените, да чуе думите, които шепнат на любовника в тишината, всекидневните задължения, за които да му разказват; компанията на мъже, шегите и закачките за общи тайни, които да си останат между тях.
Яшим отпи от кафето и стисна зъби. Дори сега от време на време изпитваше неутолимо желание да скочи, да размаха ръце, да се обгърне с бодливата тел на скандалното поведение, като се втурне към забулените жени и се разкрещи и по тях, и по надутите им самодоволни мъже. Поне омразата си бе отишла. Беше се оттекла бавно, като затихващ порой, оставяйки единствено неизличим отпечатък в ума му, притискайки опасната горчивина и ярост, готови да избликнат. Напоследък пристъпваше предпазливо там, където бе преминал пороят, и се опитваше да познае стари места, да сглоби елементите на един честит живот с помощта на всекидневните неща, с които се сблъскваше. След като не можеше да бъде един от тези хора, след като не можеше да изпита болките и радостите им, то тогава, казваше си той, погледът му щеше да е по-бистър и в такъв случай ми щеше да наблюдава и да се намесва. А пък и хората бяха прекалено заети да се обичат, да се подвеждат, да се лъжат, да се хвалят и да пресмятат, за да обхванат с поглед, също като него, цялата комедия, която се разиграваше около тях. Те стъпваха по хлабави дъски, които се отплесваха и ги цапваха между очите. Понечваха да седнат на столове, които друг измъкваше изпод тях в последния момент. Дори понякога разнасяха отровни пепелянки, скрити в гънките на наметалата.
Яшим отново стисна очи, за да подреди новия ден. Трябваше да отиде при сераскера. Докато стоеше пред казана в малките часове на нощта, в главата му се въртяха десетки въпроси, които в изумлението си така и не зададе. Какво са правили войниците вечерта, преди да изчезнат? Какво казват роднините им за сполетялото ги нещастие? Кои са били приятелите им? Имали ли са врагове?
Не биваше да забравя казана: най-странната и най-зловещата част от цялата работа. Трябваше да посети майсторите чорбари, за да чуе какво ще кажат те.
А пък момичето в двореца и накитите на валиде — това, както се казва, бе личен въпрос. Във всяко семейство имаше помещение, забранено за външни лица — харемът. В двореца Топкапъ харемът се помещаваше почти на четири хиляди квадратни метра, прорязан от истински лабиринт коридори и вътрешни дворове, виещи се стълби и балкони, така умело построени, че си оставаха закътани от погледа, все едно вдигнати някъде във великата Сахара, а не в центъра на един от най-огромните градове в света.
Малцина мъже биваха допускани в харема и освен султана или мъжете от семейството му, никой нямаше право да влиза.
Яшим бе сред изключенията. Бе му позволено да влиза там, където на обикновените мъже бе забранено и всеки осмелил се да пристъпи го заплашваше смърт.
Не че харемът бе кой знае какво. Не харемът бе създал евнусите, макар много от тях да работеха там, а чернокожите евнуси, командвани от Кислар ага, го ръководеха безупречно. За разлика от Яшим, за разлика от белите евнуси, за разлика от кастратите на Ватикана, черните евнуси в двореца бяха скопени изцяло: интимните им части бяха изрязани с един замах на ножа от търговеца на роби в пустинята. Всеки от тях бе снабден с малка изящна сребърна тръбичка, пъхната в гънките на тюрбана, за да може да изпълнява естествените функции на тялото си.