— Това да не би да е шега? — попита той побеснял, докато погледът му се стрелкаше из помещението в напразен опит да открие липсващия казан. Все пак няма начин да се скрие котел с размерите на вол зад няколко свитъка и тежести за везни. На Яшим му дожаля за майстора. Бе сигурен, че подобно нещо не се бе случвало никога през вековната история на гилдията. Ето че бе извършена кражба по времето, когато той носеше пълна отговорност.
— Не мога да повярвам. Ключовете стоят у мен. — Мустафа вдигна ключовете и ги заоглежда, сякаш те щяха да размислят и да признаят извършения грях. Сетне ги разтърси гневно. — Каква нередност. Двайсет и четири години! — Погледна вбесен Яшим. — Тук съм вече двайсет и четири години.
Яшим сви съчувствено рамене.
— Ключовете непрекъснато ли са у теб?
— Бога ми, дори когато спя, не се разделям с тях! — сопна се майсторът.
— Може би ще трябва да смениш бравата.
Чорбаджията наведе глава и се надвеси над Яшим.
— Казваш, че си от двореца — изръмжа той. — Каква е тази работа? Да не би да си някакъв инспектор?
Яшим кимна бавно. Този човек се чувства добре, когато е близо до властта, помисли си. Погледна отново ръцете на майстора. Едрите пръсти бяха леко свити.
— Може и така да се каже. — След това побърза да добави: — Кога си влизал тук за последен път?
Чорбаджията си пое дълбоко и шумно дъх през носа, след това въздъхна и Яшим се запита какво ли обмисля. Дали отговора на въпроса? Или може би се чудеше какво да каже.
— Не знам — призна най-сетне той. — Може би преди месец. Може и по-отдавна да е било. Нищо не липсваше.
— Ясно. Кой охранява нощем?
В Истанбул най-важни бяха хората — кого познаваш, кой ти дължи някаква услуга.
Майсторът дишаше бързо и шумно.
— Как се охранява гилдията след работа?
— Наемаме пазачи. Аз спя на втория етаж.
— Колко са пазачите?
— Ами, двама, може би трима.
Лицето на Яшим си остана безизразно.
— Те имат ли ключове?
— Нали ти казах, ключовете са при мен дори когато спя. Пазачите имат ключ за голямата порта, разбира се — давам им го вечер и първата ми работа сутрин е да го прибера.
— Ще ми го покажеш ли?
Майсторът извади връзката и прокара пръсти по ключовете. Откри който трябва и го показа на Яшим. Евнухът изви вежди. И този беше от старите, приличаше на голям дървен гребен с различни по дължина зъбци.
— Казваш, двама или трима пазачи. Двама ли са, или са трима? Кажи?
— Ами аз… — майсторът замълча. — Зависи.
— От какво? От времето ли? Може би от настроението им. Управляваш тази гилдия със завидна прецизност. Няма никакви отклонения от установения ред, няма нововъведения, няма и кориандър в чорбата. Нали така?
Майсторът вирна брадичка.
— Когато стигнахме обаче до нощните пазачи, ти не можеш да ми кажеш колко са. Не знаеш дали са двама, или са трима. Може и да се окажат петима. Може да няма нито един.
Чорбаджията на гилдията сведе глава за секунда. Изглежда се бе замислил.
— Гледай сега — започна бавно той. — Винаги има достатъчно пазачи. Понякога са двама, понякога са трима, точно както ти казах. Само че не са винаги едни и същи хора, но като цяло ги познавам. Имам им доверие, открай време съм им имал доверие. Познаваме се отдавна.
Яшим забеляза умолителна нотка в гласа му. Задържа погледа му.
— Албанци са, нали?
Майсторът примигна. Погледна открито Яшим.
— Да. Какво от това?
Евнухът не отговори. Протегна ръка и хвана едрата длан на майстора, а с другата запретна ръкава му. Чорбаджията се отдръпна и изруга.
Яшим обаче бе успял да види онова, което очакваше — малка синя татуировка. Не успя да разпознае самия символ, ала причината някой да си направи татуировка под лакътя можеше да бъде само една.
— Трябва да поговорим — заяви той.
Майсторът стисна устни и затвори очи.
— Добре — отвърна примирено.
17.
Докато чакаше гнева на сераскера да премине, Яшим започна да го разпитва за втория труп, как е бил разположен върху отточния канал, в какво състояние е било тялото. Усилието да опише как точно е бил вързан трупът разсея лошото настроение на сераскера, ала той не спря да стиска облегалката на стола с такава сила, че дървото заскърца.
— А пък си мислех — заяви с много горчивина той, — че сме стигнали донякъде. Стигнали ли сме изобщо донякъде?
Яшим подръпна носа си.
— Ефенди, все още не ми е ясно как са изчезнали хората ти. Заедно ли са излезли?
— Така ми казаха.
— Къде са отишли?
Сераскерът въздъхна.