— Там е работата. Изглежда, никой не знае. Дежурството им е свършило в пет. Върнали са се в спалните помещения и известно време са останали там. Знам, защото са се засекли с войниците от нощния наряд.
— Какво са правили там?
— Нищо особено. Полежали са на наровете, чели са книги, играли са карти, нещо такова. Последният, който е излязъл, е мярнал, че двама от тях играели на карти.
— За пари ли?
— Ами… не знам. Най-вероятно не. Надявам се да не е било за пари. Те бяха свестни млади мъже.
— Войникът, който ги е мярнал да играят, той ли ги е видял последен?
— Да.
— Никой ли не проверява кой излиза от казармите?
— Ами… не. Стражата проверява влизащите. Защо им е да проверяват кой излиза?
За да помогне на някой като мен в подобна каша, помисли си Яшим. Това бе едната причина. Имаше и други. Ставаше въпрос за ред и дисциплина.
— Хората ви имат ли право да излизат в униформи, когато пожелаят?
— Допреди пет-десет години не беше задължително. Сега вече настояваме непрекъснато да са в униформи. Жителите на Истанбул трябва да свикнат с новите порядки, а и на мъжете това влияе благотворно. Поддържа морала им.
— А на вас така ви е по-лесно да следите как се държат.
Сераскерът му отправи една от пестеливите си сухи усмивки.
— Така е.
— Ходят ли в публични домове? Имат ли си момичета? Простете, ефенди, налага се да задам този въпрос?
— Та тези мъже бяха офицери! Какви ги говориш? Мъжете, говоря за обикновените мъже, да, те срещат жени по улиците. Това ми е ясно. Само че ние говорим за офицери. За мъже от добри семейства.
Яшим сви рамене.
— Има и добри публични домове. Струва ми се малко вероятно четиримата, докарани в униформи, да прекарат цялата вечер в някое добре осветено хубаво кафене. Това не може да е причината да изчезнат, нали? Ала по някое време същата вечер пътят им се е пресякъл с пътя на похитителя, на убиеца. Къде обаче се е случило това? Трябва да е било на някое затънтено място. Може би на кораб или някъде по тъмните сокаци. Или дори в долно място като публичен дом, или на игра със залози.
— Разбирам.
— Трябва ми разрешението ви да разпитам офицерите, с които са били в едно спално помещение.
Сераскерът изпухтя и забоде поглед в пода. Яшим беше наясно какво става. Хората искаха да получат отговори, ала все се надяваха това да стане без допълнителни усложнения. Сераскерът бе готов да съобщи какво става, макар да не му се искаше да обиди или стресне когото и да е. Верните служители на падишаха, щеше да заяви надменно той, са посветили неуморните си усилия, за да разкрият извършителите на това злоумишлено деяние. Всъщност обаче нито една изречена дума нямаше да бъде истина.
— Ефенди, или трябва да се заемем да разберем какво се е случило, или няма никакъв смисъл да продължаваме със случая.
— Добре, де. Ще ти напиша тапия.
— Тапия значи. Смятате ли, че това е достатъчно? За да поговоря с тоя-оня от вашите хора, може и да стане. А дали ще ми свърши работа по тъмните сокаци?
Сераскерът вдигна поглед към сивите очи на Яшим.
— Имаш подкрепата ми — заяви с досада той.
18.
Яшим пристигна рано в малкия ресторант край Галата и избра закътано място, което гледаше към Босфора. Тъкмо Босфорът бе създал Истанбул — кръстопътят между Европа и Азия, портата между Черно и Средиземно море, велико пристанище за световната търговия от древността чак до днешни дни. От мястото си виждаше любимия пролив, ивицата искряща вода, в която се оглеждаше градът, сътворен от нея.
Както обикновено долу гъмжеше от кораби. Истинска планина от бели платна се издигаше над палубата на отоманска фрегата, отправила се към протоците. Цяло ято широко корпусни рибарски лодки с по една мачта бяха уловили източния вятър и се носеха към Мраморно море. Малка митническа барка се плъзгаше напред, тласкана от дълги червени весла, подобно на забързан воден бръмбар. Имаше и товарни кораби, и плоскодънни лодки, и отрупани със стоки баржи, платноходки от черноморските брегове, лодки с кабини, в които живееха цели семейства, закотвени на задръстения вход към Галата. Отвъд оживения пролив, на отсрещния бряг, Яшим различи очертанията на Юскюдар, началото на Азия.
Гърците наричали Юскюдар Халкидон, града на слепите. Когато го създавали, колонизаторите не обърнали особено внимание на безупречното творение на природата на отсрещния бряг. Векове по-късно Константин щял да превърне градчето Византион във велика имперска столица, наречена на негово име. В продължение на хиляда години Константинопол бил столица на Източната римската империя, докато и тя не се свила до късче земя около града. След Завоеванията през 1453 година Константинопол станал столица на Отоманската империя. Официално все още се наричал Константинопол, макар че обикновените турци му казвали Истанбул. Все още бил най-големият град в света.