Може и така да е, мислеше си Яшим. Само че мотивите на Махмуд бяха много по-сложни от едното отмъщение за смъртта на чичо му. Той искаше да се отърве от воините, които почти неволно го бяха качили на трона, да изплати стар дълг и да отмъсти за една смърт. В наглостта си еничарите бяха очаквали благодарност и бяха решили, че им се дава карт бланш. Яшим помнеше карикатурата, закачена една нощ незнайно от кого на портата на двореца. Султанът бе изрисуван като куче, теглено на каишка от еничар. „Сами виждате как използваме кучетата си — гласеше надписът. — Докато са ни от полза и се оставят да ги водим, се държим добре с тях; щом не са ни нужни, ги изритваме на улицата.“
— Хората бяха уплашени. Дум-дум! Дум-дум! Страховит тътен беше, нали? Нощта се спуска, ослушвахме се и не чухме нито звук да долита от града. Качих се на покрива у нас. Промъквах се като котка. Да, традицията си беше традиция. Нали разправяха, че гласът на еничарите бил гласът на народа. Хората вярваха. Казаните дрънчаха за империята, както бяха дрънчал и векове наред. Чуваха се само думтенето и лаят на помиярите по улиците. Та стоях си аз на покрива, слушах тътена и сърцето ми се късаше заради тези глупаци. Късаше се и заради звука. Знаех, че никога повече няма да го чуя, дори да доживеех до хиляда.
Той потри лицето си с ръка.
— По-късно, след клането и разрушенията, някои от тях притичаха при мен и помолиха за скромна работа. Единият беше живял дни наред в лисичарник, след като опожариха Белградската гора, за да ги изкарат навън. Не можели да отидат при близки или роднини, за да не им навредят. Бяха сломени. Преследваха ги. Ала на времето бяхме делили и добро, и зло. Дадох им по някоя пара и ги пратих да си вървят, да бягат от Истанбул. След няколко седмици, месеци никой повече нямаше да ги търси.
Малко по малко някои започнаха да се връщат. Търсеха си работа, нещо скромно, да не бие на очи — носачи, пазачи, щавачи на кожи. Познавах неколцина. А вероятно имало хиляди, които не познавах.
— Хиляди ли?
— Тия, дето ги знаех, бяха шепа хора, затова ги взех на работа. Давах им нощните дежурства. Да не бият на очи. — Майсторът затвори очи и поклати бавно глава. — Не я разбирам аз тази работа. Десет години се държаха като добри хора, не създаваха проблеми. Бяха благодарни, че имат работа.
— Според теб защо им е бил казанът?
Албанеца отвори очи и прикова поглед в Яшим.
— Е, те това не ми е ясно. Казанът беше само за пред хората. Нищо не може да се направи с казан от черно тенеке. Беше само за процесията.
Яшим си спомни мъртвия офицер, свит на дъното на казана.
— Всичко е било преструвка и лъжа, нали? — попита Яшим. — Ти го каза. Шкембе чорба, направени от боб и сланина.
Майсторът чорбар го погледна изненадан и скръсти ръце.
19.
— Пратете незабавно за Яшим! — Валиде султан размаха изкривен от старост пръст пред сина си. — Ще ни удушат до една, докато спим.
Султан Махмуд II, владетел на хоризонти, господар на Черно и Бяло море, вдигна ръце и изви очи към тавана. Беше напълно недопустимо, реши той, триста здрави и прави жени — в това число и майка му — да бъдат удушени една по една в най-закътаното място на султанския дворец.
Независимо от това той се замисли над идеята. Възхитителната Фатима щеше да бъде непрекъснато до него и като изключваха възможните убийци една по една, накрая щяха да стигнат до извършителката. Тогава двамата с Фатима щяха да изскочат сред удушените красавици и да заловят злобната змия. Това щеше да е моментът, в който да обяви, че е толкова потресен от преживяното, та не желае повече съпруги; защото би било несправедливо към тях, а и той вече бе на възраст. Щеше да се ожени за Фатима и да позволява единствено на нея да му масажира краката.
— Знаеш не по-зле от мен, че подобни неща се случват. Сигурно има напълно логично обяснение.
Искаше му се да изтъкне, че въпросното обяснение е просто и елементарно, ала бе сигурен, че майка му ще се обиди от подобни думи. Та тук бе нейното царство, в което властваше заедно с Кислар ага, главния чернокож евнух, и всяка случка трябваше да се приема много сериозно.
— Махмуд — сопна се валиде. — Причината е ясна. Убийцата се домогва до теб.
— До мен ли? — намръщи се султанът.
— Не ти говоря за леглото, тъпако. Опитва се да те убие.
— Ясно. Било е тъмно и тя е сбъркала, като е взела някоя напарфюмирана съблазнителка за султана, и я е удушила, преди да се усети каква грешка прави.
— Нищо подобно.
— Какво става тогава? Да не би някоя да се упражнява как се душат хора?