Выбрать главу

Валиде султан сведе глава.

— Може и така да е — примири се тя. — Може и да има нужда да се по упражнява. Едва ли са много момичетата, които са душили хора, преди да дойдат тук. — Тя потупа възглавницата до себе си и Махмуд се отпусна на нея.

— Притеснявам се да не се е разбързала — продължи валиде. — Тя си изчаква реда. Рано или късно ще остане насаме с теб. Просто иска моментът да настъпи час по-скоро. Тогава ще се опита да те убие.

— Значи вижда сметката на гюзел момата и се придвижва по-напред в списъка.

— Така, както представяш нещата, звучи смешно и абсурдно, ала не забравяй, че живея тук много по-дълго от теб. И добре знам, че смешните и абсурдни неща могат да се окажат наистина много сериозни. Повярвай ми. Довери се на майчината ми интуиция.

— Разбира се, че ти вярвам. Просто не разбирам защо убийцата се е разбързала толкова. А и с убийството на момичето е забавила цялата работа. След нещастието няма да ми се налага да викам която и да е дни наред. Ще бъда силно притеснен.

— Тъкмо това е. Злочестото момиче можеше да те заплени. Можеше да решиш да я задържиш при себе си седмици наред. Можеше да… не знам… да ти разтрие краката точно както обичаш.

Погледна го с извити вежди. Махмуд й отправи унила усмивка: валиде знаеше тайните на всички.

— Нали не си забравил за фермана? Голямата новина трябва да се оповести. Ако умреш, няма да има ферман. Хич не ми разправяй, че няма хора, които да се опитат да те убият заради това!

— Да ме отстранят от пътя си ли?

— Именно. Затова веднага прати да повикат Яшим.

— Вече съм пратил да му кажат. Той работи по въпроса.

— Глупости. Нищо не прави. Не се е мяркал тук цял ден.

20.

Яшим обаче бе намерил време да се отбие в харема, ала се бе вмъкнал незабелязано, без да вдига много шум, единствено за да огледа мястото, където бе открито тялото, и покоите на момичето.

В спалнята, където бе живяла с други три момичета, имаше метални кревати, няколко редици кукички, на които да си закачват дрехите, кесии, пълни с любимите им ароматни сапуни, шалове, чехли, безупречно чисти топчета платно и всичките им гривни и накити. Тъй като бяха прислужници в харема, момичетата от стаята й все още не бяха избирани за наложници на султана, но се надяваха това да стане час по-скоро.

Две от тях бяха проснали стар чаршаф върху едното легло и се бяха заели да се депилират с лепкава зелена смес, която вадеха от най-обикновена месингова купа, поставена върху малка осмоъгълна масичка до леглото. Едната, чернокосо, зеленооко момиче с бяла кожа, внимателно се мажеше със шпатула, когато Яшим застана на прага и се поклони. Тя кимна за поздрав.

— Кое е леглото на гюзел момата? — попита Яшим.

Коленичилото момиче посочи със шпатулата.

Другата, седнала разкрачена, вдигна глава и присви очи.

— Горкичката, трябва да й изнесат нещата — заяви тя. — Много неудобно се чувстваме така.

— Съжалявам — извини се Яшим. — Просто искам да видя какво има. — Той посегна към дрехите й, свали две торби от закачалките и ги изтърси върху леглото. — Приятелки ли бяхте?

Коленичилото момиче стана и се приближи, за да вижда по-добре. Лактите й бяха щръкнали, за да съхне мазилото под мишниците й по-бързо. С едната ръка насука черната си коса на опашка. Кожата й бе маслинова, устните тъмни, също като отлежало вино, със същия цвят като зърната на гърдите, надигнали гънките на дрехата.

Яшим извърна поглед и посегна да пръсне вещите на мъртвата върху леглото.

— Носехме един размер — подхвърли момичето и дръпна воалена тъкан. — Всички знаеха.

Другата на леглото се изкиска.

— Така е! — Момичето тръсна взетата блуза и я притисна до гърдите си с една ръка, а с другата я приглади, така че лъскавите панделки затрептяха на корема й. Имаше нещо толкова невинно и същевременно безсрамно в жеста й, че Яшим се изчерви.

Девойката на леглото заговори и го спаси от неудобството.

— Остави дрехите й, Нилу. Тръпки ме побиват. Кажи, лала, ти да не би да си дошъл, за да й вземеш нещата?

Нилу пусна блузата на леглото и се обърна към приятелката си.

Яшим внимателно оглеждаше вещите на гюзел момата.

— Каква беше тя? — попита.

Момичето, наречено Нилу, се настани отново върху леглото на приятелката си. Яшим чу как пружината изскърца. Последва мълчание.

— Ами… добро момиче.

— Приятелки ли бяхте?

— Не беше лоша. Приятелка ни беше.

— Имаше ли врагове? — Яшим се обърна. Двете седяха една до друга и го наблюдаваха.

— Ау! — Едната неочаквано пъхна ръка между краката си. — Щипе!

Скочи от леглото, без да отдръпне ръка, и белите й гърди се залюляха.