Понякога се питаше какво намира у него.
— Влизай. — Тя се врътна на прага и се изправи пред огледалото. — Не мога да ти обърна внимание, съкровище. Момичетата ще се върнат всеки момент.
— За сватба ли се гласиш?
Яшим познаваше церемониалното облекло. Много години след сполетялото го нещастие той бе помагал на Прийн да се подготвя за сватби, за ритуали по обрязване, за рождени дни, на които хората викаха кючекчии. В замяна, без да съзнава дори, Прийн го бе подготвяла за идните дни: както за безрадостните дни, когато повикът на похотта и агонията на гнева щяха да го разяждат отвътре, така и за по-ведрите моменти.
— Мъжка вечер — отвърна тя, без да се обръща. — Късмет извади, че ме откри.
— Работата върви ли?
— Върхът е. Готово. Кажи как изглеждам?
— Зашеметяваща.
Тя завъртя глава наляво и надясно, без да изпуска от поглед отражението си в огледалото.
— Не изглеждам ли прекалено стара?
— Не, разбира се — побърза да я увери Яшим. Прийн нежно опъна с пръсти бузите си. След това отпусна ръце и Яшим забеляза, че го наблюдава в огледалото. Накрая му се усмихна ведро и се обърна към него.
— Да не би да подготвяш някое празненство?
Яшим се ухили и поклати глава.
— Трябва ми информация.
Тя размаха пръст.
— Съкровище, не искай от мен да предам нечие доверие. Всяко момиче си има тайни. Каква информация ти трябва?
— Разкажи ми набързо последните клюки.
— Клюки ли ти трябват? Защо, в името на Аллах, си дошъл при мен?
И двамата избухнаха в смях.
— Мъже в униформи — подсказа й Яшим.
Прийн намръщи носле и се нацупи.
— Новата гвардия, от казармите „Ескисехир“.
— Извинявай, Яшим, но само като си помисля за тях, и ми призлява. Онези тесни панталони! Толкова са безцветни. Открай време ми приличат на скакалци през есента, заподскачали към нечие погребение.
Яшим се усмихна.
— Всъщност, искам да разбера накъде са заподскачали. Не толкова редовите войници, колкото офицерите. Били все момчета от добри семейства, поне така ми казаха. Изобщо нямам намерение да те занимавам с войничетата, Прийн, и ти едва ли имаш вземане-даване с тях. Но виж, офицерите…
Той не довърши. Прийн изви вежди и приглади коса.
— Момичетата идват. Нищо не ти обещавам, но ще се постарая да разбера нещичко.
22.
Стаята бе тясна, приличаше на килия, оскъдно обзаведена с нисък чамов стол, провиснал хамак, на стената бяха забити редица дървени кукички, на които висяха няколко широки, издути черни торби. Прозорци нямаше и вътре миришеше на застояло и влажно, зловонна смес от благовония, пот и маслото от лампата.
Собственикът на стаята пристъпи чевръсто към торбите и зарови ръце в най-малката, докато пръстите му не напипаха кесия. Дръпна я рязко, за да я извади, без да разхлабва стегнатите върви. Обърна я и съдържанието се изсипа върху леглото с приглушено метално подрънкване.
Две черни очи се впиха злостно в бляскавите скъпоценни камъни. На масивна златна верига бе закачен черен лапис. Имаше и сребърна брошка, съвършеният й овал бе обсипан по края с диаманти, едри като грахови зърна. Имаше и колие — смален вариант на златната верига, закопчалката бе скрита под рубин в сребърно гнездо, — и обеци. Нямаше съмнение откъде са накитите. На всяка повърхност — изкусно гравиран върху лаписа, между диамантите, върху рубина личеше омразният идолопоклоннически инициал Z или N, изписан като зигзаг, разкривен като мъжа, на когото бе принадлежал.
Нали така започна всичко. Не беше лесно да следва чуждите стъпки — проклетите франки бяха хитри като лисици, — ала Наполеон бе измислил всичко това. Нали французите не спираха да натякват на целия свят за свобода, равенство и още нещо. Знаме с три ивици. Имаше и още нещо. Все едно какво, всичко това бяха лъжи.
Знамето се бе развявало над Египет. Мъже също като пипала бяха плъзнали навред и ровеха, копаеха, вадеха от земята разни неща и записваха всичко в малки тефтери. Други, водени от полусляп неверник, бяха изгорили корабите си, закотвени в сенките на пирамидите, а самият Наполеон бе отплавал през нощта, за да отърве кожата. След това неверниците поеха нанякъде и се натръшкаха като мухи, започнаха да измират от глад и жажда в пустинните палестински земи. Ала това бе само началото. Всеки нормален човек би си казал, че лудостта на чужденците е очевидна. Нищо подобно! Египтяните даваха мило и драго, за да заприличат на тях. Бяха станали свидетели как французите се перчат и репчат, как се държат като господари и султани. Решиха, че това е заради панталоните и специалните пушки, които франсетата изоставиха, заради строевата им подготовка, заради умението им да се бият като един насред пустинята, макар че гинеха като мухи.