Нови похвати. Нови измислици, дето ги четат от разни книги. Навъдиха се едни, дето вечно пишат и бришат, заболи носове в книгите, докато очите им кръвясат от взиране. И все се преструват, че разбират френските небивалици. Наполеон. Той нали беше убил един френски крал? Беше нахлул в земите на правоверните. Беше успял да заблуди не само собствения си народ, ами целия свят. Защо иначе никой не виждаше какво става? И тези накити — дали да се продадем за дрънкулки?
А те бяха ценни.
Жалко, че момичето видя. Убийството се превърна в неочаквано задължение, в опасна работа. Дали не беше малко прекалено. Тя може и нищо да не бе видяла, а дори да бе мярнала нещичко, да не бе разбрала какво става. Други неща са й били в главата. По красивото й личице се бе разляла усмивка на задоволство и нетърпеливо очакване, които нямаха нищо общо с удивлението, докато се бореше за глътка въздух, докато наблюдаваше онзи, чиито ръце бяха стиснали врата й. Същите тези ръце бяха откраднали накитите.
Какво пък, имаше и други. Тук трябваше да се действа бързо, без угризения и съжаления.
Стегната плюнка уцели лаписа и се стече бавно по буквата N.
23.
Прийн усети узото да си проправя огнена пътека по гърлото й, а след това да се разполага като жива твар в празния й стомах. Остави изпитата чаша на ниската масичка и посегна към нова.
— За сестрите!
Останалите на масата надигнаха чаши, чу се звънтене и пет момичета с гарвановочерни коси, малко пораздърпани, отметнаха глави назад и преглътнаха алкохола. Една изхълца, след това се прозя и се протегна като котка.
— Стига толкова — отсече тя. — Да вървим да спим, за да сме хубави.
Останалите се разкикотиха. Вечерта бе преминала успешно. Мъжете, притихнали по време на кючека, бяха показали задоволството си, като пъхаха монети в костюмите на танцьорките към края на изпълнението. Невинаги става ясно от пръв поглед, ала къщата им се бе сторила чиста, а чорбаджиите не бяха пияни. То едно тържество, каза си Прийн, макар така и да не бе разбрала какво празнуваха.
Предпочиташе господата да са трезви, ала след танците нямаше нищо против самата тя да подпийне малко. Бяха помолили впрягът да ги остави в горния край на уличката, която отвеждаше към брега, и след като слязоха, се запрепъваха в тъмното до вратата на позната пивница. Както трябваше да се предполага, заведението беше гръцко, пълно с моряци. Това не беше зле, каза си Прийн и по устните й трепна усмивка, защото две млади красиви момчета, които не познаваше, започнаха да им хвърлят погледи. Сигурно бяха рибарчета от островите, но какво пък…
Две от момичетата решиха да си тръгват, ала Прийн предпочете да остане. Щяха да са само двете с Мина. Можеше да пийнат по още едно.
Пиеше втора чаша, когато моряците събраха смелост. Бяха от Лемнос и както предполагаше, рано сутринта стоварили богат улов на пазара. Очевидно бе, че се чувстваха малко напрегнати през последната си вечер в града, но пък бяха готови да се поотпуснат и похарчат някоя и друга пара. След няколко минути Прийн забеляза загорялата ръка на мъжа да плъзва по крака й. Хайде, давай! — усмихна се тя.
С крайчеца на окото си забеляза дребен, леко прегърбен мъж, с обсипано с белези от шарка лице, да влиза в пивницата. Йорг бе от сводниците на пристанището, гаден тип, който причакваше новодошлите моряци и им предлагаше евтина квартира, посещение при сестра му или, ако преценеше, че няма да създават проблеми, да пийнат по едно у тях. У Йорг, както трябваше да се предполага, си беше истински бордей, където неподдържани провинциални момичета практикуваха най-стария занаят вечер след вечер, докато не ги пуснеше на самотек по улиците, не ги изриташе или не ги изхвърлеше в Босфора. Често откриваха някоя от тях сред телата, изплували край доковете, и моряците гледаха да заобикалят трупа. Земният път на тези момичета се оказваше наистина много къс.
Прийн потръпна. Внимателно отмести ръката, отпусната на бедрото й, притисна пръст към устните на моряка и се промъкна покрай него, изпъвайки елегантния си гол кръст. Ще чака, каза си тя. Сега се налагаше да свърши една малка работа.
Едно момиче трябва да спазва обещанията си.
24.
Има част от Истанбул, точно под градските стени, в началото на Златния рог, която така и не е застроена. Може би теренът е бил прекалено стръмен, може би по византийско време е било забранено да се строи прекалено близо до палата на василевсите, затова в началото на деветнайсети век мястото си оставаше неподдържано, осеяно с шубраци, избуяли сред камъните.