— Страховити са — бе изфъфлил Палевски и бе потръпнал при вида на главите. — Прекалено късно е за съжаление. Нека счупеното си остане счупено.
И така, еничарското дърво бе запазено. Яшим отпусна чело на обелената кора и се запита дали наистина корените на дървото са толкова дълбоки, колкото са високи клоните. Дори когато някой отсечеше дърво, корените му продължаваха да изсмукват живителна влага от земята, за да могат да израснат нови филизи.
Бяха изминали едва десет години, откакто еничарите бяха разгромени. Много бяха избити, включително и барикадиралите се в старите казарми, сринати до основи от артилерията. Ала имаше и такива, които бяха успели да се спасят с бягство. Ако можеше да се вярва на албанския майстор чорбар, бегълците щяха да се окажат повече, отколкото предполагаше Яшим.
А той имаше предвид единствено частта от корпуса, която бе разквартирувана в Истанбул. Всеки град в империята си имаше свой еничарски контингент. И Одрин, и София, и Варна на запад; и Юскюдар, и Трабзон, и Анталия. Имаше еничари, пратени в Йерусалим, в Алепо и Медина. На някои места бяха цели полкове, на други просто роти или карагьозки имами, ала еничарско присъствие имаше навсякъде. Понякога властта, с която разполагаха в провинциалните градове, им позволяваше да организират военни отреди, които контролираха приходите и диктуваха всяка стъпка на местния управник. Колко ли подобни дружини продължаваха да съществуват?
Колко ли бе общият брой на еничарите в корпуса?
Дали наистина бяха смазани?
Десет години по-късно, колко ли еничари бяха оцелели?
Яшим отлично знаеше на кого да зададе всички тези въпроси. Но пък нямаше никаква представа дали ще получи отговорите, от които се нуждаеше.
За последен път вдигна поглед към клоните на огромния чинар и погали масивния ствол. Неочаквано пръстите му попаднаха на нещо значително по-фино и не толкова твърдо, колкото олющената кора.
Подръпна любопитно хартията. Преди луната да се скрие зад облаците, той успя да прочете:
Яшим се сепна и се огледа. Облакът бе закрил луната и хиподрумът изглеждаше пуст и изоставен.
Въпреки това го обзе натрапчивото чувство, че стихчето бе оставено, за да го намери тъкмо той, че в този момент някой го наблюдаваше.
26.
Огромният държавен архив на отоманската администрация бе подреден в просторна пристройка, свързваща втория и третия вътрешен двор на двореца Топкапъ. Влизаше се откъм втория двор, през ниска врата, охранявана денонощно от черни евнуси. Тук винаги имаше дежурен архивар, защото бе забелязано много отдавна, че макар султаните да избягваха напрегнатата работа в късните часове на деня, на везирите им можеше да се наложи да поискат документ по всяко време. Дори сега, когато Яшим приближи, на входа на архива горяха две факли. Светлината хвърляше отблясъци върху четири силуета, свити на земята. Това бяха евнусите пазачи.
Нощта бе студена, затова всички бяха вдигнали качулките и спяха или се опитваха да заспят. Яшим ги прекрачи внимателно и натисна безшумно вратата. Затвори я също така тихо. Озова се в малък вестибюл с богато украсени тавани и изящно изписани надписи по стените. В нишите трепкаха пламъците на свещи. Той натисна следващата врата и с изненада откри, че е отключена.
В тъмното помещението му се стори още по-огромно и просторно, отколкото хранилището за книги, което помнеше. Купчините, натрупани в средата, не се виждаха в сумрака. В единия край на стаята бе поставена ниска скамейка, дали не бе маса, пригодена за четене, цялата отрупана с възглавници. По-навътре, там, където тъмнината ехтеше, забеляза точица светлина, която сякаш притегляше мрака към себе си. Докато я наблюдаваше, тя трепна, скри се за миг, сетне се понесе напред.
— Неканен гост — разнесе се приятен глас. — Много се радвам.
Библиотекарят приближаваше към Яшим. Непознатият пристъпваше превзето и се поклащаше на всяка крачка.
— Надявам се да не съм те притеснил.
Библиотекарят пристъпи до лампа, оставена край вратата, нагласи фитила и изчака пламъка да стане достатъчно голям, за да могат да се видят. Яшим се поклони и се представи.
— Очарован съм. Аз пък се казвам Ибу — отвърна простичко другият и килна леко глава на една страна. Гласът му бе нежен, почти като на момиче. — От Судан съм.
— Разбира се — кимна Яшим.
Най-търсените евнуси в палата бяха или от Судан, или от поречието на Нил, до един гъвкави изящни момчета без коси, чиято женственост умело прикриваше забележителни сили и невероятна способност да оцеляват. Знаеше, че всяка година от поречието на Нил подкарват стотици момчета и ги прекарват през пустинята към морето. Малцина пристигаха живи. Някъде сред пустинята ги кастрираха и подхвърляха на горещия пясък, за да са чисти, и не им позволяваха да пият нито капка цели три дни. Ако накрая на трите дни момчето не бе полудяло и успееше да преглътне вода, шансовете му да оцелее бяха добри. То щеше да е щастливият избраник.