В Кайро вземаха за него пословично висока цена.
— Имам нужда от помощта ти, Ибу. — Яшим искрено се съмняваше, че архиварят ще успее. Този прелестен младеж сигурно бе оставен в библиотеката за удоволствие на някой поболял се от любов по-възрастен евнух. На тази възраст той едва ли бе чувал какво е еничар, камо ли да е усвоил сложната система на архивите.
Ибу го наблюдаваше със сериозно изражение и стиснати устни. Наистина бе изключително красив.
— Търся — започна да обяснява Яшим — списък на личния състав на всички еничарски поделения в империята преди Светлото събитие. — Наименованието „Светлото събитие“ му се изплъзна по навик. Трябваше да обясни по-точно. — Въпросното Светло събитие… — започна той. Ибу бързо го прекъсна.
— Шшш! — повдигна грациозно едната ръка към устните си и помаха с другата. Завъртя очи и с мимика подсказа на посетителя да е по-предпазлив. Яшим се ухили. Добре поне, че бе чувал за Светлото събитие.
— Имена ли искаш или само бройки?
Яшим остана изненадан.
— Бройки.
— Значи искаш резюмето. Не си тръгвай, почакай ме тук.
Той се обърна и хлътна в мрака. Далечният пламък на свещта потрепваше, докато накрая изчезна. Сигурни някъде зад куповете.
Яшим не познаваше добре архива, ала знаеше, че подробните сведения тук са чудесно систематизирани. Ако някой везир по време на съвет му потрябваше документ или справка, независимо колко стара или странна, архиварят трябваше да може да я намери за броени минути. Тук се съхраняваха четири или пет века отоманска история: разпореждания, писма, статистически данни от преброяване на населението, данъчни задължения, прокламации на трона, петиции към трона, подробности около назначавания, повишения и понижения, биографиите на най-отличилите се чиновници, подробни отчети за направени разходи, карти от военни кампании, доклади на областни управители, пазени още от четиринайсети век, когато отоманските турци за пръв път излезли от Анадола, пресекли Дарданелите и навлезли в Европа.
Той чу стъпките на младежа да се връщат. Свещта и гъвкавият като върбова клонка библиотекар се появиха от тъмното. Ибу носеше единствено свещта.
— Не успя ли да ги намериш? — Яшим не успя да прикрие снизхождението в гласа си.
— Ммм — измърка младежът. — Хайде да погледнем заедно.
Напали множеството лампи, подредени като верига над скамейката за четене, и коленичи на възглавница. Над пейката имаше полица с високи обемисти тефтери със зелени подвързии. Момчето изтегли един, стовари го с трясък на пейката и го отвори. Дебелите страници шумоляха, докато ги прехвърляше и тихичко си тананикаше. Най-сетне прокара пръст по някаква колона и спря.
— Откри ли ги?
— Накрая ще ги открием — отвърна Ибу. Затвори тефтерите шумно и го върна на мястото му. След това провлачи крака към чекмеджета, вградени в стената до вратата, и изтегли едното. От него извади карта.
— Опа. — Погледна тъжно Яшим. — Вън — рече. — Не ти. Ти си приятен. Говоря за сведението, което ти трябва.
— Вън ли е? Кой го е изнесъл?
— Тц. Това вече не мога да ти кажа.
Ибу размаха малката карта пред лицето си, сякаш си вееше с ветрило, всяко движение на китката бе пестеливо и изящно.
— Не, не. Разбира се — намръщи се Яшим. — Надявах се поне…
— Кажи?
— Питах се дали можеш да ми кажеш какъв годишен доход е имал беят на Варна от… от мините през 1670-те.
Ибу сви устни и изпусна въздуха. Яшим имаше чувството, че всеки момент ще му каже числото по памет.
— Конкретна година ли те интересува или цялото десетилетие?
— 1677.
— Изчакай момент, ако обичаш.
Той остави картата в чекмеджето с надписа надолу, взе свещта и се скри зад куповете книжа. Яшим пристъпи напред, дръпна картата и прочете:
Регистър на еничарите; 7–3–8–114; резюме, 1825.
Предаден на разположение.
Той върна картата на мястото й силно озадачен.
Минута по-късно двамата с Ибу се надвесиха над дебел пожълтял свитък, от който лъхаше задушлива миризма на овча кожа. Яшим едва прикриваше отегчението си, докато се взираше в множеството цифри и бележки, нахвърляни за варненския бей през 1677 г. Накрая събра смелост да зададе въпроса, който го глождеше.