Останалите бяха оставени да се скрият. Яшим вече знаеше, че най-малко трима, а може би и повече, си бяха намерили работа в гилдията на чорбарите.
Следователно, ако на числата тук можеше да се вярва, оставаха много, за които не се знаеше нищо. Сигурно живееха някъде тихо и незабележимо. Гледаха си семействата. Това би шокирало мнозина.
Яшим се отпусна назад на стола и се загледа в общия брой. Твърде много огорчени мъже, изпълнени със съжаление за миналото.
Около петдесет хиляди.
29.
Имамът се начумери. Дали да не се измъкне, като каже, че го чака още един годеж? Знаеше, че евнухът се моли в неговата джамия, ала до днес не бяха разменили и дума. Имамът бе навел благосклонно глава, преди да разбере с кого разговаря.
Щом евнухът закрачи редом с него, свещеникът си каза, че няма право да му отказва нито съчувствие, нито съвети. Не искаше да лъже. Както и да е, вече бе твърде късно. Въпреки това бе изпълнен с предубеждения към предстоящия разговор.
Как е възможно един мъж да е добър мюсюлманин, ако толкова много от пътеките му към Аллах са вече пресечени? Имамът се възприемаше като учител. Ала голяма част от наставленията му бяха свързани със семейството: блаженото щастие, което носеха децата, какво прилягаше на добрия брак. Той съветваше бащи как да подхождат към синовете си, а синовете учеше как да зачитат бащите, напътстваше и мъже, и жени как да постъпват в семейния си живот. Поучаваше неверни съпрузи и ревниви съпруги. Те се обръщаха към него като към съдия и чакаха отговори на въпросите си. Негово задължение бе да обмисли отговорите, да отсече „да“ или „не“ и обикновено го постигаше, като разпитваше тъжителите, докато сами не стигнат до извода. Насочваше ги как да задават правилни въпроси и да разсъдят дали следват ревностно учението на пророка.
А какво да обсъжда със същество, което няма семейство?
Стигнаха до стаята му. Вътре имаше диван, ниска масичка и гарафа върху месингова табла. По пода бяха разхвърляни няколко възглавници. Макар оскъдно обзаведено, помещението изглеждаше богато. Стените бяха украсени с великолепни мозаечни пана от Изник, които стигаха човешки бой, вероятно запазени от векове, от най-добрия период на керамичното производство в Изник. Сините геометрични форми изглеждаха така, сякаш са били подредени ден по-рано: блестяха лъскави, чисти и улавяха слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци. Черна печка в ъгъла топлеше цялата стая.
Имамът застана с гръб към печката и посочи дивана.
Евнухът се усмихна, личеше, че е нервен, настани се на дивана, изрита сандалите си и сви крака. Имамът изпъшка вътрешно. Тая работа няма да мине никак лесно. Приглади едната си вежда.
— Говори.
Гласът му прогърмя и Яшим остана впечатлен. Беше свикнал да се среща с хора, които криеха по нещо и речта им бе белязана от съмнения и несигурност, ала пред него бе човек, готов да даде необходимите отговори компетентно и без колебание. Да си имам, означаваше да живееш без малодушие и неувереност. За такъв човек отговорът винаги бе ясен, а истината — прозрачна. Яшим завидя на самоувереността му.
— Интересувам се от карагьозите — започна направо той.
Имамът престана да приглажда веждата си и космите отново щръкнаха.
— Моля?
Яшим се притесни да не би да е казал нещо обидно. Повтори молбата си отново.
— Те са забранена секта — отвърна имамът.
Дошъл съм не където трябва, помисли си Яшим. И не при когото трябва. Понечи да се надигне и да благодари на имама за разяснението.
— Остани. Искаш да научиш повече за тях, нали? — вдигна ръка домакинът. Обсъждането на някоя доктрина бе друга работа. Той усети как огромен товар се смъква от плещите му. Нямаше да се налага да разговарят за похот и содомия или за каквото там евнусите разговарят с имамите си. Нямаше да става въпрос дали мъж без топки може да се наслади на хуриите в мохамеданския рай.
Яшим отново седна.
— Карагьозите са заемали важно място в еничарския корпус — започна имамът. — Това сигурно ти е известно.
— Да, разбира се. Знам, че са били неортодоксални. Искам да разбера защо.
— Шейх Карагьоз бил мистик. Живял е много отдавна, още преди Завоеванията, когато отоманските турци били още номади. Издигнали няколко джамии, пръснати по градовете и селата, завзети от християните. Ала бойците били гаази24, свещени воини, и не били свикнали да живеят в градовете. Те търсели истината, ала на наставниците и имамите им било трудно да са непрекъснато сред тях. Много от гаазите слушали своите си баба25, техни духовни бащи, изключително мъдри люде. Обърни внимание, че казвам мъдри, а не просветени.