— Там има някакво заведение, очевидно изключително чисто. По дърветата били закачени малки фенери — обясняваше замечтано Прийн. — Можеш да поседнеш, да поприказваш, да наблюдаваш лодките в протока, да пийнеш чаша кафе и да изпушиш една лула.
Или да си уговориш среща, помисли си Яшим. Градините Йейлеи едно време са били любимото място на обитателите на двореца. Султанът водел жените си там на пикник, да поседнат сред дърветата. Било е поне преди век. Султаните престанали да идват, когато мястото се прочуло, а след време започнала да му се носи лоша слава. Градините Йейлеи вече не били почтено място, там любовниците се уговаряли да се срещнат уж случайно и общували с помощта на полутайния език на цветята. В днешни дни срещите бяха по-непринудени, ала значително по-добре уговорени, а всяка дума носеше скрит смисъл. Естествено, че момчетата от добри семейство, както ги нарече сераскерът, ще посещават подобно място.
— Е, и? Пристигнали, изпушили по една лула, пили по едно кафе и си тръгнали заедно, така ли?
— Поне така ми казаха.
— С лодка ли?
— Не знам. Той не спомена нищо за лодка. Не, чакай, май си тръгнали с карета.
— Четиримата заедно ли?
— Петимата.
Яшим рязко вдигна поглед. Прийн се разкиска.
— Дошли четирима, а си тръгнали петима.
— Разбрах, разбрах. Кажи, Прийн, ти знаеш ли нещо за петия?
— А, да. Бил е руснак.
— Руснак ли? Сигурна ли си?
Яшим се замисли. Често се случваше жителите на Истанбул да нарочват всеки рус чужденец за руснак. Дължеше се на последната война, а и на всички войни, водени от Портата с царските войски през последните сто години, в които армията на султана все по-често претърпяваше поражения.
— Почти — отвърна Прийн. — Бил е в униформа.
— Какво?!
Прийн се разсмя.
— Бяла униформа със златни ширити. Много изискан. Много, ама много високопоставен човек. Имал нещо като медал на гърдите. Приличал на звезда с лъчи.
— Прийн, ти си истинско злато. Как се докопа до тази информация.
Тя се замисли за младия гръцки моряк.
— Наложи ми се да направя някои жертви — отвърна усмихнато. След това си спомни за Йорг и усмивката й угасна.
31.
Късно вечер Истанбул почти опустяваше. След десет вечерта, след като слънцето отдавна се бе спуснало отвъд Принцовите острови в Мраморно море, улиците притихваха и не се мяркаше жива душа. Понякога из сокаците ръмжаха и се дърлеха кучета или пък слизаха край брега и виеха, ала тези звуци, както и повикът на мюезина за молитва на зазоряване, бяха нощните звуци на Истанбул и никой не им обръщаше особено внимание.
Най-тихо бе на Капалъ чарши — лабиринт от покрити улички, които се виеха също като змиорки надолу по хълма от „Баязид“ до бреговете на Златния рог. През деня от пазара се чуваше жуженето на човешко множество, защото дори тогава той беше най-забележителният кервансай в света, царство на злато и подправки, на килими и тъкани, на сапуни, книги, лекарства и глинени съдове. Това не бе просто мястото, където се продаваха и купуваха стоки от цял свят; на този квадратен километър и половина от проходи и дюкяни бяха изложени някои от най-фините изделия, които се произвеждаха в огромната страна. Тук бяха събрани богатството и индустрията на империята, тук имаше кафенета, ресторанти, имами и хамами, а за да могат всички да са в безопасност, бяха определени строги правила.
Хълмът над чаршията — така нареченият Трети хълм на Истанбул, — на който се издигаше джамията „Баязид“, бе избран от султан Мехмед Завоевателя за дворец, ала сградата все още бе недовършена, когато той се впусна да строи Топкапъ с надеждата новата сграда да стане по-внушителна и великолепна от старата. Старият палат, Ески сарай, по-късно се превърна в нещо като пристройка към Топкапъ. Тук обучаваха робите, стените се охраняваха от рота еничари, ала единствените царски особи бяха съпругите на бившите султани, пропъдени от двореца Топкапъ след смъртта на господарите им и изпратени на заточение и забвение в Ески сарай.
Този неприятен обичай бе изоставен преди много години. Накрая Ески сарай западна и започна да се руши. Останките бяха почистени и там бе издигната противопожарната кула, която бдеше над Капалъ чарши.
Връзките на торбата, пристигнала през нощта, бяха стегнати за металната решетка, която отделяше нощом Капалъ чарши от алчните погледи на крадците. Рано сутринта поне десетина човека заговориха за нея и след час пред насъбралата се тълпа някой най-сетне развърза торбата и я остави на земята.
Никой не гореше от желание да я отвори. Никой не помисли, че вътре е скрито съкровище. Всички бяха на мнение, че каквото и да е пъхнато там, трябва да е нещо ужасно, и въпреки това насъбралите се изгаряха от любопитство да разберат какво е то.