Накрая решиха да занесат неотворената торба в джамията и да помолят кадията за съвет.
32.
Няколко часа по-късно торбата бе отворена за втори път същата сутрин.
— Ужасно е — завайка се кадията и закърши ръце. Той беше старец и шокът бе огромен. — Нищо подобно… никога… никога досега… — Ръцете му затрепериха. — Това няма нищо общо с нас. Мирни хора сме… добри съседи…
Сераскерът кимна, ала не го слушаше. Наблюдаваше как Яшим разхлабва вървите. Евнухът се изправи и изсипа торбата на пода.
Кадията стисна вратата за опора. Сераскерът отскочи настрани. Яшим дишаше тежко и се опитваше да се стегне, неспособен да откъсне поглед от купчината бялнали се кости и дървени лъжици. Насред купчината се чернееше човешка глава.
Яшим сведе глава, без да каже и дума. Насилието е нещо ужасно, помисли си той. Какво направих, за да го спра? Сготвих манджа. Тръгнах да търся казан, дето го ползват по време на процесиите.
Сготвих манджа.
Сераскерът протегна обутия си в ботуш крак и подритна купчината. Главата остана в зловещото гнездо. Кожата бе изпъната, жълтеникава, очите проблясваха изпод притворените клепачи. Никой от двамата не забеляза кога кадията е излязъл.
— Няма кръв — подхвърли сераскерът.
Яшим коленичи край костите и лъжиците.
— Но е един от вашите, нали?
— Да, струва ми се.
— Струва ви се?
— Всъщност, сигурен съм, заради мустаците — и посочи отрязаната глава.
Яшим се заинтересува повече от костите. Подреждаше ги една по една, като обърна специално внимание на пищяла, на бедрената кост и ребрата.
— Много странно — прошепна той.
Сераскерът проследи погледа му.
— Кое му е странното?
— Няма нищичко по тях. Чисти и непокътнати.
Пое таза и започна да го върти в ръка. Сераскерът се намръщи. Достатъчно често бе виждал трупове, но да пипа кости?! Каква отврат!
— Бил е мъж — отбеляза Яшим.
— Естествено, че е бил проклет мъж. Нали е един от войниците ми.
— Просто ми мина през ума — продължи миролюбиво евнухът и нагласи таза на мястото му. Погледнат отгоре, изглеждаше почти неприлично огромен, щръкнал над скелета, разпилян по мраморния под. — Възможно е да са използвали друго тяло. Няма как да разберем.
— Друго тяло ли? Защо?
Яшим се изправи и избърса ръце в края на наметката си. Погледна сераскера, ала не каза нищо.
— Нямам представа — призна накрая той.
Сераскерът махна към вратата и въздъхна тежко.
— Може и да не ти се нрави, но трябва да кажем нещо на хората.
Яшим примигна.
— Защо не им кажете истина? — предложи той.
Сераскерът го погледна и смръщи вежди.
— Може и тъй да направя — сопна се раздразнено. — Защо не?
33.
Съществуват прекрасни градове, където доволните граждани подкрепят интелигентната си управа. Там няма запуснати сгради, не ще видите нито едно обрасло с бурени петно, определено за строеж, нито един неподдържан дворец, ала в големите градове ги има, тъй като упадъкът е знак за живот. На едното ухо развалата нашепва за възможности, а на другото — за престъпност. Истанбул през 1830 година не бе изключение.
Подобни мисли се въртяха в главата на Яшим, докато стискаше разбриданата корда на звънеца и чакаше на стълбите пред вратата на сграда в Пера, така наречената „европейска“ част на Истанбул, от другата страна на Златния рог. Имаше чувството, че счупеният звънец е по някакъв начин свързан с упадъка и разрухата в древната столица, като се започне от напуканите стени на базиликите и се стигне до дървените къщи, готови да рухнат всеки момент, от кабинета на патриарха до подгизналите с вода стоки, струпани на пристанището.
При последното ожесточено дръпване бе успял да изтръгне подобие на звън, който се разнесе в недрата на старата къща. За пръв път от седмици и за последен път от години звънецът оповести на полския посланик, че има посетител.
Палевски се смъкна от дивана, неволно бутна някаква чаша и тя падна със звън, последван от ругатните му.
Застана на най-горното стъпало, стисна парапета и заслиза съвсем бавно към вратата. Няколко секунди остана загледан в резетата, след това се протегна, разкърши мускулите на врата си, прокара ръка през косата, оправи яката си и отвори. Присви очи, когато зимната светлина нахлу неканена.
Яшим изсипа остатъците от звънеца в дланта му и влезе. Палевски затвори вратата, без да спира да мърмори.
— Не можа ли да влезеш през прозорците отзад?