И той като шефа си бе над метър и осемдесет, ала не бе красив като него. Лицето му, белязано от удар със сабя по време на Руско-турската война29, така и не заздравя добре. Червената резка тръгваше от ъгъла на лявото му око и стигаше до горната устна. Той бе със светлоруса коса и почти бели мигли над воднистосини очи. По време на схватката с турския конник бе сграбчил ятагана му с голата си лява ръка и сега три от пръстите му бяха свити, безжизнени. Младият Потьомкин бе разбрал, че или трябва да си дипломатичен, или… няма да постигнеш нищо. На сибирската граница го чакаха пет хиляди акра30 около западнало имение, потънало в дългове, на хиляди километри от цивилизования свят.
Княз Деренцов забарабани с пръсти по бюрото.
— Гафът вече е сторен. Пратеникът на Високата порта ще бъде тук след няколко минути и се налага да разговаряме с него. Да сме наясно още отсега. Срещал си се един-единствен път с тези хора. Разговаряли сте на френски. Откарал си ги до… Докъде?
— Близо до казармите. Не съм сигурен. Почти не съм излизал в града.
— Хм — изсумтя князът. — Нито дума повече. Ясно ли е?
Дрънна със звънче и нареди на ординареца да покани турския гост.
37.
Руснакът веднага прецени начина, по който Яшим влезе.
Незначителен човечец, помисли си. Не е някоя видна личност.
Помощник-аташе Потьомкин усети огромно облекчение и реши, че щом самите турци не отдават дължимото внимание на случая, значи е малко вероятно началникът му да го уволни заради допуснатата грешка.
Двамата не откъснаха очи от Яшим, докато евнухът се покланяше. Посланикът не го покани да седне.
— Много съм ви задължен за помощта, която ни оказвате — започна новодошлият. Князът се подсмихна и извърна поглед. Яшим забеляза и се усмихна.
— Доколкото разбрахме, миналата седмица граф Потьомкин е бил в компанията на четирима офицери от имперската Нова гвардия. Нали вие сте граф Потьомкин? — обърна се към младия мъж.
Потьомкин се поклони.
— Позволете да запитам, бяхте ли приятели? В Истанбул сте отскоро.
— Точно така. Все още ми е трудно да се ориентирам в града. — Потьомкин прехапа устни. Това трябваше да го каже по-късно. — Не бяхме приятели. Просто познати.
— Разбирам. Срещали ли сте се преди?
— Никога. Запознахме се в градините. Стана съвсем случайно. Май и двете страни проявихме любопитство. Говорихме си на френски, въпреки че аз не го знам много добре — уточни младият мъж.
Яшим прецени, че няма смисъл да му прави комплимент.
— И за какво си говорихте?
— Трябва да ви призная, че вече почти не си спомням. Май им разказвах как съм се сдобил с това. — Потьомкин вдигна ръка към лицето си. — Раната.
— Ясно. Натрупали сте боен опит.
— Така е.
— И какво правехте в градините?
— Разглеждах. Разхождах се.
— Разхождали сте се? Защо?
— За да се пораздвижа. Искаше ми се да пообиколя някое тихо място, където да не привличам внимание.
Яшим кимна. Белязаният руснак със сигурно би привлякъл доста погледи по улиците на града.
Посланикът се прозя и понечи да се изправи.
— Това ли е всичко? Чака ни доста работа.
Яшим се поклони.
— Исках да попитам аташето как си тръгна.
Посланикът въздъхна, изправи се и махна с ръка.
Потьомкин обясни:
— Бяхме заедно. Качих ги, тъй като бяха в същата посока, и те слязоха близо до казармите. Не съм сигурен. Не познавам добре града.
— Разбирам. Файтон ли взехте?
Потьомкин се поколеба и погледна шефа си.
— Да.
— Как си разделихте сумата?
— Какво?
— Те са слезли първи. Предполагам, след това вие се прибрали в посолството.
— Точно така.
— Как платихте на кочияша? Разделихте ли си сумата?
— А, разбрах. — Потьомкин прокара пръсти през косата си. — Не, аз платих цялата сума. Дори да не ги бях срещнал, пак щях да платя същите пари, за да се върна.
— А помните ли колко ви излезе? Може да се окаже важна подробност.
— Може и да не се окаже — намеси се посланикът, гласът му бе наситен с презрение. — Както вече ви казах, имаме си достатъчно работа. Така че, ако нямате нищо против…