Яшим се обърна към посланика. Наклони глава на една страна и вдигна ръка.
— Много се извинявам — започна твърдо той. — Настоявам да получа отговор. Все пак граф Потьомкин е бил последният човек, видял гвардейците живи.
Веждите на посланика трепнаха. Потьомкин се опули.
— Мили Боже! — възкликна той. Дори не погледна към евнуха.
— Да, истинска трагедия. Затова всичко, което ни кажете за местата, където сте били, ще ни бъде от помощ. Можем да се опитаме да намерим кочияша.
Яшим стреляше на сляпо, въпреки че файтонджията можеше да бъде издирен.
— Едва ли граф Потьомкин помни каква е била сумата — побърза да заяви князът. — Предупреждаваме служителите си да не носят много пари. На кочияшите плащат портиерите, когато впряговете спрат на портата.
— Разбира се — съгласи се Яшим. — Колко несъобразително от моя страна. Портиерите сигурно си записват направените разходи.
Князът трепна, явно едва сега осъзна грешката си.
— Ще накарам граф Потьомкин да провери. Ако научим нещо, ще ви уведомим.
Яшим се поклони.
— Надявам се, че графът не възнамерява да пътува. Може да се наложи отново да поговорим.
— Сигурен съм, че няма да се наложи — изсъска посланикът.
Евнухът излезе и затвори вратата.
— И сега какво?
Потьомкин мълчеше. Струваше му се, че разговорът е преминал добре.
Значи нямаше да се наложи да си стяга багажа, за да се върне у дома.
38.
Щом излезе от кабинета на княза, Яшим остана намръщен в приемната. Лакей в ливрея се бе изпънал до отворените махагонови врати. Потънал в мисли, Яшим обиколи бавно стаята, докато се озова пред поставена в рамка карта. Престори се, че я разглежда задълбочено, макар да не виждаше нищо.
Абсолютно никой не го попита какво се е случило. Това бе странно, нали така? Работата на посолството бе да събира информация, ала тези двамата не проявиха никакъв интерес към причината за въпросите му. Възможно бе вече да са чули, че офицерите са мъртви. Ала когато каза, че Потьомкин е последният, който ги е виждал живи, не го попитаха откъде знае. Сякаш въпросът изобщо не ги интересуваше, а това бе важно.
Още по-интересна бе лъжата за файтона.
Разбира се, че беше лъжа, още повече че князът знаеше нещо по въпроса.
Та нали самият той се опита да потули нещата.
— Excusez-moi, monsieur31.
Яшим се обърна. И дъхът му направо секна.
Дори не бе усетил кога е влязла.
Пред него стоеше най-красивата жена, която някога бе виждал.
39.
— Госпожо — промълви той. Тя бе висока почти колкото него и Яшим реши, че това трябва да е княгинята, съпругата на посланика, макар да очакваше да е по-възрастна. Княгинята не изглеждаше на повече от двайсет години. Косата й бе прибрана и откриваше фина шия и заоблени рамене, няколко немирни черни къдри се спускаха закачливо по светлата й кожа. Забеляза изящните уши, нежната извивка на брадичката, подчертаните скули, почти като на туркиня. Огромните й черни очи блестяха.
Наблюдаваше го, без да крие, че й е забавно.
Яшим не можеше да си обясни как е възможно лакеят да стои напълно неподвижен, след като най-великолепното създание, чернооко, чернокосо, с лице сякаш изваяно от недокоснат планински сняг, бе край него, при това без придружителка. Да не би да беше сляп?
— Аз съм Евгения, господине. La femme de l’Ambassadeur le Prince32.
Съпругата на посланика. Жената на посланика. Гласът й бе сравнително нисък. Устните й едва помръдваха, докато говореше.
— Яшим — промълви той. Забеляза, че е протегнала ръка, пръстите й бяха насочени към земята. Като насън пое ръката й и притисна устни. Кожата й бе топла.
— Трябва да сте по-склонен към приключения, господин Яшим — заяви тя и на бузата й се появи трапчинка.
Яшим се ококори. Усети как кръвта се качва в лицето му.
— Много се извинявам…
— Ами да, разглеждате стари карти на вашия град. — Тя отново го погледна, без да крие любопитството си. — Френски ли говорите, или сънувам? Прекрасно. Колкото до картата — много е интересна, разбира се. Тя е една от първите подробни карти на Истанбул, правена малко след Завоеванията. Малко, малко, около сто години по-късно, през 1599 година, от Мелхиор Лориг от Фленсбург. Няма значение. По-добре да погледнем картините. Тогава, предполагам, ще разберете ние какво представляваме.
Яшим почти не чуваше какво му говори. Никога досега не бе изпитвал подобни чувства и знаеше, красотата й не е единствената причина. Всеки нормален мъж би се стъписал, но Яшим? Абсурд! Около него пърхаха прелестни жени всеки път, когато влезеше в харема на султана. Понякога му се показваха голи. Колко пъти само го бяха дразнили, докато поклащаха напарфюмираните си гърди и бедра около него. Тези съвършени създания го бяха молили да ги докосне тайно, да опита забраненото и непознатото! И въпреки това винаги имаше чувството, че са облечени, забулени, недостъпни.