— Дай ми това. Върви да донесеш друго! — Подаде кофата на застаналия наблизо мъж.
— Образувайте верига — поемай и предавай!
Мъжът грабна кофата и я подаде на следващия чифт ръце. Друго момче притича до Яшим с пълно ведро. Евнухът разбра, че някой трябваше да обърне повече внимание на задната част на веригата.
— Стой тук. Предавай ведрото и се приготви за следващото.
Втурна се назад, като сграбчваше зяпачите и ги нареждаше на крачка-две разстояние един от друг. Хората надонесоха нови кофи. Пекарят топваше всяка във фонтана и я предаваше на следващия. Яшим затича по веригата, провери да не прекъсва никъде, след това се върна отново в началото, за да се увери, че връщат празните ведра.
Пламъците се стрелкаха към тесния сокак. Докато евнухът наблюдаваше, един прозорец се пръсна сред зарево от искри и дълъг огнен език се стрелна навън, облизвайки стрехите на съседната къща. След това пламъкът се стопи, ала само след миг се плъзна отново напред, тласкан към друг разгорял се от вятъра пламък, завихрил се като избълван от духало в самото начало на сокака. Застаналият няколко стъпки по-назад Яшим усети как поривът разрошва косата му и донася топлина. Почувства се напълно безпомощен. В този момент се сети какво трябва да се направи.
— Пробив! Пробив! — Хукна към най-близката врата и завари цяло семейство, надвесено над излака в задния двор. — Трябва ни пробив — не тук, от другата страна на улицата. — Не му обърнаха абсолютно никакво внимание: всички до един се напъваха да извадят вода, плискаха фасадата на къщата, която вече започваше да се люпи от горещината. — Брадва! Дайте ми брадва!
Стопанинът на къщата кимна към куп цепеници в ъгъла на двора. Яшим изтегли забитата в дръвника брадва с един замах и изскочи на улицата.
— Пробив! — изкрещя той и вдигна брадвата над главата си. Неколцина от застаналите наблизо го зяпнаха. Той се обърна към тях. — Вадете сечивата си, бе хора. Трябва да съборим тази къща.
Без да ги чака, той замахна с вик и стовари острието в кирпича. Откърти се парче колкото едра длан. Нанесе нов удар и една от летвите се разтроши на трески. След няколко минути бе разчистил достатъчно място, за да може да забива брадвата в горните греди. Неколцина мъже се бяха присъединили към него. Изпрати двама в къщата, за да проверят да не е останал някой, а след това ги напъти от другата страна. Спря да си поеме дъх и се облегна на брадвата. Четиримата мъже бяха голи до кръста и приближаващите пламъци осветяваха струйките пот, рукнали по кожата им.
— Дело на еничари е това — отбеляза един през стиснати зъби, докато забиваше брадвата с ожесточени мощни удари в една от подпорните греди. Тя изтъняваше с всеки удар, докато накрая мъжът обърна брадвата откъм тъпата страна, стовари я с всички сили и дървото най-сетне поддаде. Яшим сграбчи гредата и я потегли навън.
Къщата изпъшка и се килна на една страна. Няколко кирпичени парчета от втория етаж се стовариха в краката им и около тях се надигна бял облак, разпилян на мига от порив горещ вятър, профучал по улицата. Яшим обърна поглед назад. Две къщи по-надолу пожарът аленееше. Наоколо летяха искри. Един от мъжете, които бе изпратил в задната част на къщата, подаде глава между две щръкнали греди, разкривени под неестествен ъгъл, и побърза да я отдръпне. Всички се разсмяха.
— Ще излязат след секунда — обяви мъжът. Предвкусваха победата и настроението им се подобри.
И наистина, двамата мъже се появиха от другата страна на рамката и се втурнаха през срутената врата.
— И като си помисля, че викахме еничарите от „Баязид“ да я вършат тази работа!
Вече се забавляваха. Откъм горния етаж долетя трясък и им подсказа, че гредите не издържат повече. Подът се наклони и бе ясно, че покривът вече няма необходимата опора.
— Ще се срути към нас! — изрева Яшим. Истина бе. Къщата се наклоняваше към тях, изкривена на една страна. — Пазете се! — викна той и се втурна към улицата, по-далече от огъня. Останалите го последваха. Двайсетина метра по-нататък спряха, за да наблюдават как къщата се килва също като загубил опора пияница. Циглите по покрива сякаш увиснаха във въздуха, докато най-сетне с глух тътен, който се понесе като вълна над пукота на огъня и крясъците, долитащи откъм горния край на улицата, постройката се срина сред облаци прах и парчета кирпич.
Яшим се хвърли на земята и покри глава с ръце: все едно го бе връхлетяла пустинна буря. Наблизо се чу писък. Той притисна лице в прахта и в този момент отгоре му се посипаха дребни отломки от разрушената къща. Няколко счупени керемиди се плъзнаха по земята и се удариха в ръцете му.
Надигна глава и надникна над лакътя си. Малко по-надолу по улицата пожарът продължаваше да бушува: беше се разпрострял и кепенците на последната къща, която ги делеше от пламъците, се отвориха с трясък, пометени от сила, която ги залюля на пантите. Ала пламъците, които плъзнаха навън, нямаше накъде да поемат. На мястото на стрехите, дървените врати и прозорци сега зееше черна дупка и няколко самотни подпорни греди стърчаха към небето.