— Вие говорите ли френски?
— Слабо, но достатъчно.
Яшим знаеше, че повечето инструктори в Новата гвардия са предимно французи, макар да имаше и други — италианци и поляци, привлечени в многочислените армии, които император Наполеон бе събрал, за да осъществи мечтата си да завладее света. Преди десет-петнайсет години, когато Наполеон бе разгромен, най-недоволните от великата му армия се установиха в Истанбул и постъпиха на служба при султана. Ала ученето на френски бе работа за младите, а сераскерът минаваше петдесетте.
— Продължавайте.
— Четирима офицери са изчезнали снощи от казармите. Тъй като тази сутрин не се появиха, попитах един от чистачите, и разбрах, че не са прекарали нощта в поделението си.
— Все още ли са в неизвестност?
— Не бих казал.
— Не ви разбирам?
— Единият бе открит тази вечер. Преди около четири часа.
— Това е добре.
— Бил е открит мъртъв в железен котел.
— В железен котел ли?
— Да, да. В казан.
Яшим примигна.
— Да разбирам ли — изрече бавно, — че войникът е бил сварен?
Сераскерът се опули.
— Сварен ли? — повтори разтреперан. Това бе вероятност, за която не бе помислял. — Според мен — предложи той — трябва да погледнеш сам.
4.
Два часа по-късно Яшим бе видял повече от достатъчно за една сутрин. Всъщност бе повече от достатъчно за всички сутрини до края на дните му.
Сераскерът повика човек с фенер и поеха на изток по безлюдните улици през центъра на града към имперските конюшни. Пред джамията „Баязид“ в мрака трепкаха факли. Подминаха Порфирната колона близо до входа на големия базар Капалъ чарши, където кепенците навсякъде бяха спуснати, дюкяните бяха притихнали, притаили дъх, пазеха ревниво съкровищата си през нощта. По-надолу, близо до джамията „Шехзаде“ над римския акведукт се натъкнаха на нощна стража. Щом видя кой стои пред него, стражевият ги пусна веднага. Най-сетне стигнаха до конюшните. Бяха нови, издигнати малко под южния склон на върха, на място, останало незастроено след погрома над еничарите преди десет години, когато просторните, пръснати безразборно казарми бяха подложени на оръдеен обстрел и опожарени.
Откриха казана и той се оказа точно какъвто сераскерът го бе описал. Бе оставен в един от ъглите на новите конюшни, навсякъде около него беше разпиляна слама. Помещението бе осветено от огромни кръгли лампи, закачени на тежки вериги за носещата греда високо над тях. Конете, обясни сераскерът, били изведени.
— Станали неспокойни и така се разбрало — уточни той. — Те не обичат миризмата на мъртви хора.
Когато сераскерът бе описал казана, Яшим не си го представи толкова огромен. Беше на три къси крачета, с две метални халки за дръжки; Яшим едва стигаше до ръба му. Сераскерът му донесе нисък стол, за да се качи, и евнухът чак сега успя да погледне вътре.
Мъртвият войник бе все още в униформа. Бе свит като зародиш на дъното на казана: ръцете му, завързани за китките, бяха изтеглени над главата, така че лицето не се виждаше. Яшим слезе и машинално избърса ръце една о друга, въпреки че гърлото на казана бе съвършено чисто.
— Знаете ли кой е?
Сераскерът кимна.
— Осман Берек. Извадих тефтера му. Знаеш ли…
Той се поколеба.
— Какво?
— Съжалявам, че трябва да го кажа, ама тялото няма лице.
Яшим потръпна от отвращение.
— Как така няма лице?
— Аз… ами, влязох вътре. Обърнах го съвсем малко. Мислех, че ще мога да го разпозная, но… това е. Лицето му е било отрязано. От брадичката до над веждите. Направено е, струва ми се, с един замах.
Яшим се запита каква ли сила е необходима, за да се отсече лицето на човек с един-единствен удар. Обърна се.
— Този казан винаги ли стои тук? Мястото ми се струва странно за казан.
— А, не, казанът се е появил заедно с тялото.
Яшим го гледаше втренчено.
— Моля ви, ефенди. Изненадите ми дойдоха в повече. Има ли още?
Сераскерът се замисли.
— Няма. Казанът се е появил изневиделица.
— И никой не е чул и не е разбрал нищо, така ли?
— Конярите не са чули нищо. Спали са в плевнята.
— Вратите залостват ли се?
— Обикновено не. Нали ако стане пожар…
— Правилно. — Според една стара поговорка, Истанбул го мъчеха три злини — чума, пожар и гръцките преводачи. В града имаше толкова много дървени сгради, разположени нагъсто една до друга, че бе нужна една-единствена искра, за да пламнат огромни квартали и да се превърнат в пепелище. Еничарите, за които никой не скърбеше, на времето бяха изпълнявали и ролята на пожарникари: никой не се учудваше, че деградиралите бойци съчетават задълженията си на огнеборци с по-изгодни занимания като палежи, а по-късно и изнудвания, за да потушат пламъците, които сами бяха подпалили. Яшим смътно си спомняше, че тъкмо еничарите владееха важната пожарна кула, издигната в самия край на казармите, която също се бе срутила, когато през 1826 година те бяха опожарени. По-късно султанът бе наредил да се построи нова, съвременна пожарна кула до „Баязид“, седемдесет и осем метрова каменна колона, с издадена галерия на върха, където да се разположат наблюдателните постове. Мнозина мислеха, че кулата до „Баязид“ е най-грозната постройка в Истанбул. Ако не друго, тя със сигурност беше най-високата, защото се извисяваше на третия хълм на града. Скоро всички забелязаха, че напоследък се подават много по-малко сигнали за пожари.