Тя затвори очи. Евнухът стисна по-здраво.
— Защо… си… взела… пръстена?
Азул притвори очи и усети как напират сълзи на болка. Пръстите му се бяха врязали върху устата и тя я отвори широко. Пръстите му се вмъкнаха между зъбите й.
Тя го захапа. Захапа го с всички сили.
Кислар ага не бе пищял от много години. За последен път бе надавал писък, когато бе малко момче в суданското село. Все едно че квичеше прасе сукалче. Воят все още бликаше, когато лявата му ръка се стрелна между краката й, след това се отпусна за миг, за да я стисне по-добре. Стоката не бива да се накърнява.
Палецът му потърси отвора отдолу. Пръстите му се разтвориха и попаднаха на здраво стиснатите мускули. Ръката му се стегна като менгеме.
Момичето ахна и Кислар ага се отдръпна. Пъхна нахапаните си пръсти под мишницата, ала не я пусна.
Изви пръсти и момичето отметна глава назад. Кислар ага натисна още по-силно. Тя разбра, че я притискат, за да се измести встрани, и се отдръпна, за да избегне натиска.
Чернокожият усети, че се изплъзва и протяга ръка, за да се подпре. Дръпна я рязко.
Задъхан, се отпусна на колене и започна да разтваря гънките на наметалото си.
Беше забравил за сребърния пръстен.
Помнеше само, че трябва да я накаже и че не може да устои на желанието.
46.
Прийн не можеше да повярва на думите на имама. Възраждане на еничарите ли? Кадети от Новата гвардия, открити убити по отвратителен начин?
Протегна ръка към пинцетата и се зае да си почисти веждите.
Докато се гледаше в огледалото, се запита дали думите на имама имаха нещо общо с информацията, която бе открила за приятеля си Яшим.
Убийство.
Сърцето й трепна.
Днес щеше да ги изскубе малко по-високо и да подчертае извивката с черно. Затананика си.
Онова, което чу в джамията, нямаше нищо общо с Яшим, нито пък с нея, нито дори с противния сводник.
С опитна ръка изскубна поникналите косъмчета, без да откъсва поглед от огледалото.
Затова пък Йорг можеше да е замесен в какво ли не и с кого ли не.
Тя само бе предала клюката, която бе дочула. Нищо повече.
Яшим поне остана доволен. Златен прашец, бе нарекъл той сведенията й.
Той не би я издал. Прехвърли се на другата вежда.
Йорг обаче би я издал. Йорг би издал всичко и всеки, стига да се намереше някой да му плати достатъчно.
Или да го стресне достатъчно.
Прийн въздъхна дълбоко. Мисълта, че нещо е уплашило Йорг, бе… ами страшна.
Остави пинцетата и посегна към чернилото. Зае се внимателно да уплътни извивката на веждите.
Какво ли би направил Йорг, питаше се тя, ако разбере за убитите войници? Не в джамията. Хората като Йорг не чуваха нищо в джамиите. Те дори не ходеха по такива места.
Ако все пак чуеше, дали нямаше да се сети?
Чернилото трепна. Лицето, което я гледаше от огледалото, бе пребледняло.
Сигурно щеше да пропее. Сигурно.
47.
Пожарникар Орхан Ясмит сви длани пред устата си, за да ги затопли с дъха си. Гадна сутрин, и то не само заради влагата и студа, ами защото заради мъглата не можеше да си върши работата. Кой ще забележи огън в това мъртвило? Дори не можеше да види Златния рог.
Запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, след това мина от южната страна на кулата и се взря към Босфора. В ясни дни от кулата на Галата се разкриваше една от най-красивите гледки към града, почти деветдесет метра над Златния рог, над минаретата и куполите, на юг към Босфора и Юскюдар в далечината, а понякога дори успяваше да различи очертаната в алено планина Гюл.
Кулата бе яка, от масивен дялан камък, построени от генуезците преди почти петстотин години, когато гръцкият император властвал във Византия, а Галата била италианска покрайнина. Кулата бе преживяла и войни, и земетресения, дори пожари. Обликът на града може и да се бе променил, когато крепостните кули са били заменени с минарета и когато все повече хора започнали да се установяват около кипналото от живот пристанище и да строят по склоновете на седемте хълма нескопосани дървени къщи, нагугушени една до друга като купчини прахан. Все се намираше някой да преобърне мангала, да остави свещта да се килне на една страна и разпилените искри да лумнат в пламъци. Не минаваха и десет години без някоя част от града да пламне и да бъде сравнена със земята. А кулата се бе запазила като доказателство за мъдростта и опита на генуезките строители.
Цялата работа бе огънят да се овладее отрано, да се потуши своевременно. Най-важното бе да се използва разумно, както по еничерско време — за да се контролира и насочва в интерес на еничарите. Орхан Ясмит бе твърде млад, за да помни онези дни, ала бе чувал какво се говори. Истината бе, че накрая еничарите потушавали пожарите.