Орхан Ясмит се облегна на парапета и се запита кога ли ще го сменят. Погледна надолу. Не се страхуваше от височини. Обичаше да наблюдава как хората се лутат. Когато слънцето биеше в гърба му, понякога се чувстваше като птица, зареяла се над покриви и пазарища. Отвисоко хората приличаха на яйца в тюрбаните си, търкаляха се нанякъде, а чужденците с маломерните глави изглеждаха странни, също като насекоми.
Чу стъпки, оттласна се от парапета и се обърна. Очакваше да види дежурния пожарникар, ала мъжът пред него се оказа напълно непознат, цивилен, в обикновена кафява наметка. Орхан се намръщи.
— Извинявай — заговори рязко той. — Не те знам как си се качил, ама тук е забранено за цивилни.
Непознатият се усмихна незаинтересовано и се огледа.
— Два чифта очи виждат по-добре — отбеляза той. — Няма да ти преча.
Орхан не знаеше какво да отвърне.
— Може да се каже, че и двамата служим на един чорбаджия. Сераскерът ме изпраща.
Орхан веднага се изпъна.
— И така да е — изръмжа той, — нямаш работа тук. В дни като този не се вижда нищо.
Яшим се взря в мъглата.
— Прав си. — Пристъпи към парапета и се наведе. — Удивително. Често ли гледаш надолу?
— Не много.
Яшим наклони глава на една страна.
— Сигурно дочуваш разни работи. Забелязах го сам. Звуците се разнасят много по-далече, отколкото очакваш. Особено нагоре.
— Така е. — Орхан не можеше да разбере накъде водят тези приказки.
— Беше ли дежурен, когато откриха тялото?
— Бях дежурен предишната вечер. Нито съм чул, нито съм видял нещо. — Пожарникарят се намръщи. — А ти защо се качи тук?
Яшим закима, сякаш разбираше.
— Тази кула сигурно е строена отдавна.
— Преди петстотин години. — Пожарникарят се подпря на парапета. — Кулата „Баязид“ е почти нова.
— Почти нова ли?
— Там открай време е имало наблюдателница за пожари, ама кулата е била по-ниска. Има добър изглед към Капалъ, ама на изток е джамията и тя пречи да се вижда. Не че има значение. Нали построиха еничарската кула оттатък, за да има по-добър поглед към града.
— Ясно. Мислех, че има друга противопожарна кула — над Аксарай.
Орхан кимна.
— Стабилна работа, откъдето и да я погледнеш. Ама вече я няма, ни нея, ни текето — нищо не е останало.
— Теке ли? За какво теке ми говориш?
— Теке, помещение за молитви, както искаш го наречи. И тук има — долу. За карагьозките дивотии на еничарите. Сигурно това са най-старите карагьозки текета в града. Както вече ти казах, кулата я няма. Изгоря по време на… абе преди няколко години, нали се сещаш? Затова вдигнаха кулата край „Баязид“. Така могат да оглеждат и над джамията. Май я направиха двойно по-висока. Цялата е каменна, също като тази. Старите били дървени и все изгаряли. Така че сега има две кули, много по-сигурни от старите три. Как иначе, нали са от камък.
— Сигурно. Я ми разкажи за четвъртата кула.
Орхан погледна непознатия.
— Няма четвърта. Галата, Стамбул и това е.
— Трябва да има. Да не е на Йедикуле?
— Йедикуле ли? — ухили се пожарникарят. — Има ли поне един, който да съжалява, ако Йедикуле вземе да пламне?
Яшим се намръщи. Дежурният имаше право. Йедикуле бе клоаката на града, в югоизточната част, където византийските стени опираха в морето. Освен мръсотията и уличните помияри, които обикаляха по мърлявите тъмни сокаци, там бяха работилниците за щавене на кожа, имаше и потискаща на пръв поглед сграда, стара още по времето, когато отоманците превзели Истанбул, известна като Крепостта на седемте кули, използвана и за монетен двор, и за менажерия, и за затвор, най-дълго за затвор. Много хора бяха измрели зад стените й, още повече от затворените там се молеха да измрат.
— От новата кула при „Баязид“ Йедикуле се вижда, ефенди. И Стамбул, и Галата. Нали ти казах. Вижда се целия град.
Яшим се намръщи. Спомни си втория куплет от стихотворението.
Очевидно схващаше бавно.
— Гледай сега — подхвърли добродушно Орхан. — Защо не питаш Стария Палмук?
Лице, обрамчено от бакенбарди, се показа на вратата. Палмук не беше чак толкова стар, може би два пъти по-възрастен от Орхан, с гъсти бели мустаци и внушително шкембе. Беше се запъхтял.
— Проклети стълби — измърмори той. Яшим забеляза, че носи увити във вестник кифли със захарна глазура. — Няма красавички, значи — и намигна на Яшим.
— Стига, Палмук, на господина не му се слушат подобни приказки. Праща го сераскерът.