Все едно бе попаднал в гробница. Ала не бе мъртъв. Дишаше през пролука в развалините. Постепенно разравяше стоварилите се върху него останки, също като червей, който се опитва да излезе навън при росата.
Светлината над него бе невидима. Въпреки това сапьорът я виждаше, като помръдваше едва забележимо глава, и разчиташе на светлината, която никой друг не различаваше.
Вдигна брадичка. Беше време.
Търпението бе най-важното.
Послушанието бе най-важното.
Щяха да умрат хора. Трябваше да умрат.
Единствено смъртта можеше да очисти от греховете възраждащата се империя.
Една жертва можеше да върне светостта на храмовете и да ги защити.
Четирите стълба на карагьозите.
Убиецът бръкна в кесията. Докосна земята с длан.
Сетне, също като котка, пристъпи напред.
52.
Яшим се приведе напред и сведе поглед към страница трийсет и четвърта от „Liaisons Dangereuses“. Нямаше смисъл. Книгата стоеше отворена на същата страница вече половин час.
Чий закон се спазваше? Дали бе нещо като френските закони, които позволяваха на гърците да имат своя държава, ала лишаваха поляците от тяхната? Приложим ли беше този закон за планините на България и пустините на Триполитания?
Необходима ли бе промяна? Може би. Един закон за всички, независимо от вярата им, от речта, от произхода. Защо не? Според него подобно нещо не можеше да се нарече светотатство, ала… мнозина мислеха, че е срамота.
Докато обмисляше тези въпроси, Яшим се запита кой друг знае за фермана. Султанът и везирите бяха запознати със сигурност. Високопоставени лица като сераскера — също. Може би и религиозните водачи — мюфтии, равини, патриархът. По всяка вероятност и те. Ами редовите божи служители — свещеници, имами, например? Едва ли. За обикновените хора в града и дума не можеше да става. За тях това щеше да е истинска изненада. Както и за него.
Затвори книгата, стисна клепачи и се облегна назад дивана.
През последните няколко часа не бе спрял да си задава тези въпроси. Предстояха неприятности, това бе сигурно.
Имаше и още нещо, нали?
Знаеше, че въпросното нещо е скрито като лице в многолюдна тълпа, а той не го бе забелязал.
53.
Мъжът се изправи неочаквано бързо.
Убиецът си помисли: усетил е миризмата ми. Нищо, тъкмо щеше да стане по-интересно. Бе научен да се промъква като мирис, не като човек. Сега миризмата бе попила по него.
Мъжът подуши.
Хоп.
Изправи се бързо на крака. Стискаше нож.
Откъде се появи този нож?
Убиецът се усмихна. Опипа кесията си. Стисна нещо твърдо.
Мъжът с ножа бе приклекнал, проточил врат.
— Кой е? Какво искаш?
Убиецът не трепваше.
Полъх на вятъра заметна износеното перде на прозореца и то прошумоля. Мъжът с ножа се врътна, след това отново се озърна. Взря се в мрака.
Проточи врат. Бавно извърна глава.
Ослушваше се.
Убиецът чакаше. Наблюдаваше.
Главата на мъжа бе почти в профил.
Убиецът замахна от китката и кордата се стрелна напред. Изтегли я с ожесточено ръмжене и мъжът с ножа изгуби равновесие, докато дращеше с две ръце по шията си.
Убиецът дръпна кордата с всички сили.
Мъжът размаха ръце във въздуха, в напразен опит да напипа кордата. Убиецът излезе от сянката и го повали на пода. Стисна ръката с ножа и пръстът му попадна между сухожилията. Ножът издрънча, когато дланта на жертвата се отпусна.
Убиецът го бе притиснал с цялата си тежест. Посегна към колана си и измъкна дървена лъжица.
Мъжът на пода се задушаваше.
За кратък миг убиецът отпусна кордата. Жертвата си пое въздух, ала той не му стигна. Убиецът заклещи лъжицата с кордата и започна да я усуква.
54.
Дебел мъж, отчаяно копнеещ за сън, усети как го преобръщат в леглото и се сгромолясва на пода. Отвори очи и видя женски крака.
— Хайде, слънчице. Това са ти парцалките. Намъквай ги, миличък. Аз приключих. Давай.
Дебелият сънено заопипва дрехите, докато се опитваше да се облече. Изчезвай, помисли си той. Остави колкото трябва на масата и се измъквай, преди тя да е усетила.
Жената го наблюдаваше как ситни към вратата.
Беше приключила за тази нощ. Никакви външни посетители поне. Нямаше кой повече да дойде.
На горния етаж щяха да разберат, че и последният клиент си е тръгнал. Оставаше й още нещо и то бе най-неприятното.
Посегна към лампата и пое нагоре по стълбите. На последното стъпало спря, но така и не чу нищо.
Бавно и много предпазливо открехна вратата. Стаята миришеше отвратително.
Надникна, без да вдига шум. Протегна ръката, в която стискаше лампата, и сенките затанцуваха.
Жената бе загубила вярата си във Всевишния още преди месеци. Беше се молила, беше го призовавала, беше го убеждавала нощ след нощ, а на сутринта отговорът бе все един и същ. Затова започна да Го проклина. Ала нищо не се промени. Накрая Го забрави.